Ларс Кеплер - Хипнотизаторът

Петък сутрин, осемнайсети декември

Ерик тича надолу по стълбите към болничното фоайе, пробива си път през група младежи с цветя, преминава напред по мръсния под покрай възрастен мъж в инвалидна количка. Мокрите килими потъват звучно под краката му, когато блъсва вратите на главния вход. Слиза по каменното стълбище, без да обръща внимание на локвите и кафявата киша, задминава един автобус, пресича улицата, после ниските храсти и влиза в паркинга за посетители. Вече държи ключа в ръка, устремен към колата си, минава покрай редицата мръсни коли. Отключва, сяда, запалва мотора и толкова бързо дава заден ход, че одрасква странично бронята на най-близката кола.

Дишането му е все още учестено, когато завива на запад по улица Дандерюдсвеген. Кара с възможно най-високата скорост, но намалява, приближавайки училището Едсберг, минава бавно, изважда телефона и се обажда на Юна.

— Лидия Еверш е — почти крещи той.

— Кой?

— Лидия Еверш е отвлякла Бенджамин — продължава напрегнато той. — Разказвал съм ти за нея, тя подаде оплакване срещу мен.

— Ще я проверим — казва Юна.

— Тръгвам натам.

— Дай ми адрес.

— Къща на улица Тенисвеген в Рутебру, не си спомням номера, но къщата е червена и доста голяма.

— Чакай ме някъде в…

— Тръгвам веднага.

— Не върши глупости.

— Бенджамин ще умре, ако не си вземе лекарството.

— Чакай ме…

Ерик затваря телефона, увеличава скоростта през Норвикен, покрай железопътната линия срещу продълговатото езеро, безразсъдно изпреварва при фабриката за мая и усеща пулсиране в слепоочията си, завивайки надолу към търговския център Куп Форум.

Ориентира се в района с вилите, паркира до същата ограда от жив плет, както преди десет години, когато двамата със социалната служителка щяха да посетят дома на Лидия. Гледайки къщата от колата, той почти усеща собственото си присъствие на това място преди десет години. Спомня си, че нямаше никакви следи, че тук има дете, никакви играчки в градината, нищо, което да подсказва, че Лидия беше майка. От друга страна, те едва бяха успели да се огледат из къщата. Само бяха слезли надолу по стълбите до мазето и обратно, когато Лидия му се нахвърли с нож в ръка. Спомня си как изглеждаше, когато прокара острието по гърлото си, без да го изпуска от поглед.

Тук не са се променили много неща. На мястото на пицарията има суши бар и във всички дворове се виждат големи батути за игра, покрити с есенни листа и сняг. Ерик оставя ключа на таблото, излиза от колата и тича нагоре по стръмнината. Забързва към края на склона, отваря портата и продължава навътре в градината. Мокър сняг е покрил високата пожълтяла трева. Ледени висулки блестят от счупения улук. Изсъхнали саксии се полюляват на висящите си цветарници. Ерик натиска бравата и усеща, че е заключено. Поглежда под изтривалката. Няколко мокрици се разбягват от влажния правоъгълник върху бетонната плоча. Сърцето му бие бързо. Ерик пъха пръсти под дървения парапет, но не намира ключ. Заобикаля откъм задната страна, взима един камък от лехата и го хвърля към остъклената врата на верандата. Външното стъкло се чупи и камъкът отскача обратно на тревата. Той отново го вдига и го хвърля по-силно. Цялото стъкло се чупи. Ерик се втурва, отваря вратата и се озовава в спалня, чиито стени са отрупани с картини, изобразяващи ангели и индийския гуру Сай Баба.

— Бенджамин — вика той. — Бенджамин!

Вика сина си, макар да вижда, че къщата е изоставена: всичко е тъмно и неподвижно, мирише на спарено, на застояли дрехи и прах. Бърза в посока към антрето, отваря вратата на стълбището към мазето, откъдето го лъха силна смрад. Тежка миризма на пепел, овъглено дърво и изгоряла гума. Втурва се надолу, препъва се в едно стъпало, подпира рамо в стената и успява да запази равновесие. Лампите не работят, но на светлината от високо разположените прозорци той вижда, че стаята за игри е опожарена. Подът скърца под краката му. Много от нещата са черни, но някои мебели изглеждат незасегнати. Масата с плот от фаянсови плочки е леко опушена, а ароматизираните свещи върху подноса са се разтопили. Ерик стига до вратата, която води до второто помещение в мазето. Вратата е хлабаво закачена за пантите и вътрешната й страна е напълно овъглена.

— Бенджамин — изрича с уплашен глас.

По лицето му се посипва пепел и той мига със смъдящи очи. Насред помещението има останки от нещо, което, изглежда, е било клетка, достатъчно голяма да побере човек.