Ларс Кеплер - Хипнотизаторът

Симоне не може да я познае. Няма никакъв грим. Лицето й е красиво и много младо, изглежда толкова деликатна. Косата й е сресана и събрана в спретната опашка.

Протяга ръка към кутия цигари и с треперещи ръце запалва една в същия момент, в който Симоне влиза в стаята.

— Здравей — казва Симоне. — Как си?

Айда вдига рамене. Изглежда, като че е плакала. Дърпа си от цигарата и вдига зелена чиния към огънчето, като че се страхува да не падне пепел върху мебелите.

— Седни — изсъсква майката към Симоне, която сяда в едно от широките кресла, натикани между канапето, масата и палмите.

Айда си тръска в зелената чиния.

— Точно идвам от болницата — казва Симоне. — Баща ми е бил прегазен. Бил е на път към морето, към Уайлорд.

Изведнъж Нике се изправя рязко. Лицето му е яркочервено.

— Уайлорд е ядосан, много ядосан, много ядосан.

Симоне се обръща към Айда, която преглъща трудно и затваря очи.

— За какво става дума? — пита Симоне. — Кой е Уайлорд? За какво става дума?

Айда гаси цигарата, после казва с несигурен глас:

— Изчезнали са.

— Кои?

— Групата момчета, които ни тормозеха. Нике и мен. Бяха ужасни, щяха да ме бележат, щяха да направят…

Тя млъква и поглежда майка си, която изсумтява.

— Щяха да направят клада… от мама — бавно казва Айда.

— Гнусни… копелета — изсъсква майката от другото кресло.

— Използват имена от Покемон, казват се Азелф, Магмортар или Лусио. Понякога ги сменят, не се разбира.

— Колко са?

— Не знам, може би само пет — отговаря тя. — Хлапета са, най-големият е колкото мен, най-малкият сигурно е само на шест. Но решиха, че всички, които живеят тук, трябва да им дават нещо — казва Айда и за пръв път среща погледа на Симоне. Очите й са кехлибаренокафяви, красиви, ясни, но изпълнени със страх. — Малките деца трябваше да им дават бонбони, химикалки — продължава тя с тънкия си глас. — Изпразваха касичките си, за да не ги набият. Други им даваха нещата си, мобилни телефони, Нинтендо игри. Взеха якето ми, цигари. А Нике само го биеха, взимаха му всичко, толкова го тормозеха.

Гласът й замира и от очите й потичат сълзи.

— Те ли са отвлекли Бенджамин? — пита Симоне направо.

Майката на Айда маха с ръка:

— Това… момче… не… е… добро…

— Отговори ми, Айда — разпалено казва Симоне. — Ще ми отговориш веднага!

— Не… крещи… на… дъщеря ми — изсъсква майката.

Симоне клати глава към нея и казва още веднъж, още по-остро:

— Сега ще ми кажеш какво знаеш, чуваш ли?

Айда преглъща трудно.

— Не знам много — казва тя накрая. — Бенджамин се намеси, каза да не даваме нищо на тези момчета. Уайлорд полудя, каза, че това е война, искаше много пари от нас.

Запалва нова цигара, треперейки, дърпа веднъж, внимателно тръска пепелта в зелената чиния и продължава:

— Когато Уайлорд разбра, че Бенджамин е болен, даде на хлапетата игли, за да го одраскат…

Тя млъква и вдига рамене.

— Какво стана? — пита Симоне нетърпеливо.

Айда прехапва устни и маха нещо от езика си.

— Какво стана?

— Уайлорд просто спря — прошепва тя. — Изведнъж изчезна. Другите хлапета съм ги виждала, онзи ден нападнаха Нике. Сега следват един на име Ариадос, но са объркани и отчаяни, откакто Уайлорд изчезна.

— Кога стана това, кога изчезна Уайлорд?

— Мисля, че — Айда се замисля, — мисля, че беше миналата сряда. Значи три дни преди изчезването на Бенджамин.

Устата й започва да трепери.

— Уайлорд го е отвлякъл — прошепва тя. — Уайлорд е направил нещо ужасно с него. Сега не смее да се покаже…

Започва да плаче, разтърсват я силни спазми, Симоне вижда как майка й става с усилие, взима цигарата от ръката й и бавно я гаси в зелената чиния.

— Проклет… изрод — просъсква майката и Симоне няма представа за кого става дума.

— Кой е Уайлорд? — отново пита Симоне. — Трябва да ми кажеш кой е.

— Не знам — крещи Айда. — Не знам!

Симоне изважда снимката на поляната и храстите до кафявата ограда, която намери в компютъра на Бенджамин.

— Виж това — остро казва тя.

Айда поглежда снимката с непроницаем израз.

— Какво е това място? — пита Симоне.

Айда повдига рамене и хвърля бърз поглед към майка си.

— Нямам представа — беззвучно казва тя.

— Но нали ти си му изпратила снимката — раздразнено протестира Симоне. — Дошла е от теб, Айда.

Погледът на момичето се изплъзва и отново се насочва към майката, която седи със свистящата бутилка кислород в краката.

Симоне размахва снимката пред лицето й.