Ларс Кеплер - Хипнотизаторът

— Погледни я, Айда. Погледни я отново. Защо си изпратила това на сина ми?

— Беше на шега — прошепва тя.

— На шега ли?

Айда кима.

— Нещо като — би ли искал да живееш тук — тихо казва тя.

— Не ти вярвам — хладно изрича Симоне. — Кажи ми истината!

Майката отново става и размахва ръце към Симоне:

— Нахалница… вън от къщата ми веднага…

— Защо лъжеш? — пита Симоне и най-после среща погледа на Айда.

Момичето изглежда безкрайно тъжно.

— Съжалявам — прошепва тя със слаб глас. — Съжалявам.

Докато излиза, Симоне среща Нике. Той стои в тъмния коридор и си търка очите.

— Нямам никаква сила, аз съм един безполезен покемон.

— Имаш сила — казва Симоне.

Петък ранна сутрин, осемнайсети декември

Кенет подминава две полицайки в коридора на болница Дандерюд, които шепнат оживено. В стаята зад тях той вижда младо момиче, седнало на стол, да гледа с празен поглед пред себе си. Лицето й е опръскано с кръв, косата й изглежда пропита със засъхнала кръв. По бялата й шия и гръден кош има черни съсиреци. Тя седи с леко обърнати навътре стъпала, неосъзнато и по детски. Предполага, че това е Евелин Ек, сестрата на серийния убиец Йозеф Ек. Сякаш чула го да произнася името й в мислите си, тя вдига поглед и гледа право в него. Изразът в очите й е толкова особен — смесица от болка и шок, съжаление и триумф, изглежда почти неприличен. Кенет инстинктивно обръща лице настрани с чувството, че е видял нещо лично, забранено. Той потръпва и си мисли, че може да се радва, задето е пенсиониран и не се налага да е той човекът, който трябва да влезе при Евелин Ек, да придърпа стол и да седне да я разпита. Не би трябвало никой да поеме върху себе си товара на това, което тя може да разкаже за израстването си с Йозеф Ек.

Един униформен полицай със сивкаво, продълговато лице пази пред затворената врата на стаята на Симоне. Кенет го разпознава от времето като полицай, но отначало му е трудно да си спомни името му.

— Кенет — казва мъжът, — всичко наред ли е?

— Не.

— Разбрах.

Изведнъж Кенет си спомня името му, Рейне, и че жена му почина много неочаквано точно след като се роди първото им дете.

— Рейне — казва Кенет, — знаеш ли как Йозеф е успял да влезе при сестра си?

— Изглежда, тя просто го е пуснала да влезе.

— Доброволно?

— Не съвсем.

И Рейне разказва как Евелин му е обяснила как се е събудила посред нощ, отишла е до външната врата и през шпионката е погледнала полицая, Ула Якобсон, който бил заспал отвън на стълбите. Когато се сменял с колегата си, тя го чула да казва, че вкъщи има малки деца. Не искала да го буди и се върнала до канапето и още веднъж разгледала снимките във фотоалбума, който Йозеф бе сложил в кашона й. Снимките представлявали непонятни проблясъци от един отдавна несъществуващ живот. Тя върнала албума обратно в кашона и размишлявала дали е възможно да си смени името и да замине в чужбина. Когато отишла до прозореца и погледнала през щорите, й се сторило, че вижда някой долу на тротоара. Веднага отдръпнала глава, изчакала малко и после отново погледнала навън. Валял силен сняг и тя вече не виждала никой. Уличната лампа, висяща между къщите, се клатела от силния вятър. Кожата й настръхнала и тя се промъкнала до външната врата, долепила ухо до дървото и се заслушала. Имала чувството, че някой стои точно зад вратата. Йозеф имал специфична миризма. Миризма на омраза, на изгорени химикали. На Евелин й се сторило, че усеща тази миризма, може би си е въобразявала, но все пак останала до вратата, без да смее да погледне през шпионката.

След малко се навела напред и прошепнала до вратата:

— Йозеф?

Навън било тихо. Тъкмо щяла да се върне в апартамента, когато го чула да шепне от другата страна на вратата:

— Отвори.

Опитала се да не подсмърча, когато отговорила:

— Да.

— Мислеше, че ще ми се изплъзнеш?

— Не — прошепнала тя.

— Ще правиш каквото ти казвам.

— Не мога…

— Погледни през шпионката — прекъснал я той.

— Не искам.

— Направи го.

Треперейки, тя се навела напред към вратата. През широкоъгълната леща видяла стълбището. Заспалият полицай още седял на стълбите, но сега имало тъмна локва кръв на площадката под него. Очите му били затворени, но той все още дишал бързо. Евелин видяла как Йозеф се отдалечил от кръглото полезрение на шпионката. Притиснал се до стената, но после скочил и ударил шпионката силно с ръка. Евелин отскочила назад и се спънала в обувките си в преддверието.