Ларс Кеплер - Хипнотизаторът

— Какво става? — едва чуто пита Ерик.

Юна го пресреща, улавя погледа му и казва:

— Не е Бенджамин.

— Кой е?

— Тялото е лежало тук най-малко десет години.

— Дете ли е?

— Може би около петгодишно — отвръща Юна и тръпки полазват по гърба му.

— Значи все пак Лидия е имала син — глухо прошепва Ерик.

Вторник следобед, деветнайсети декември

Аня влиза в стаята на Юна и мълчаливо му подава папка и чаша греяно вино. Той поглежда нагоре към кръглото й розово лице. За разлика от друг път, тя не му се усмихва.

— Вече са идентифицирали детето — кратко казва тя и сочи папката.

— Благодаря — казва Юна.

Съществуват две неща, които мрази — мисли си той и гледа кафявата картонена папка. Едното е да го принудят да се откаже от случай, да се отдръпне от неидентифицирани тела, неразрешени изнасилвания, грабежи, побои и убийства. Другото, което мрази, но по съвсем друг начин, е, когато неразрешените случаи се решават, защото, щом старите загадки се разкриват, това рядко се случва по начина, по който човек е искал.

Юна Лина отваря папката и чете. Там пише, че детското тяло, намерено в градината на Лидия Еверш, е на момче. Било е на пет години, когато е отнет животът му. Вероятната причина за смъртта е фрактура на главата, причинена от тъп предмет. Освен това са открити редица зараснали и полузараснали наранявания по скелета, което говори за многократно тежко малтретиране. Съдебният лекар е записал побой с въпросителен. Малтретиране, толкова тежко, че е довело до счупени и спукани кости. Преди всичко гърбът и ръцете са били подложени на насилие с тежък предмет. Редица симптоми на недоразвит скелет говорят, че детето е гладувало.

Юна гледа известно време през прозореца. С подобни неща той не може да свикне и си е казал, че в деня, когато свикне, ще престане да бъде криминален инспектор. Той прокарва ръка през гъстата си коса, притеснено преглъща и се връща към четенето.

Значи детето е идентифицирано. Казвал се е Йохан Самюелсон и е бил обявен за изчезнал преди тринайсет години. Майката, Изабела Самюелсон, по нейни думи, се е намирала в градината заедно със сина си, когато телефонът звъннал в къщата. Тя не взела момчето със себе си и през двайсетте-трийсетте секунди, които й отнело да вдигне слушалката и да установи, че няма никой, детето било изчезнало.

Йохан е бил на две години, когато изчезнал. Бил е на пет, когато е бил убит. След това останките му са преседели в градината на Лидия в продължение на десет години.

От миризмата на греяно вино изведнъж му се догади. Юна става и открехва прозореца. Поглежда надолу към двора на сградата на полицията, разперените клони до сградата на ареста, лъскавия, мокър асфалт.

Лидия е държала детето при себе си в продължение на три години — мисли си той. Три години пазене на тайна. Три години малтретиране, глад и страх.

— Добре ли си, Юна? — пита Аня и промушва глава през вратата.

— Отивам да говоря с родителите — казва той.

— Никласон сигурно може да го направи — предлага Аня.

— Не.

— Де Геер тогава?

— Това е мой случай — казва Юна. — Ще отида аз… Можеш ли да ми провериш няколко адреса през това време?

— Но, миличък — усмихнато отговаря тя. — Естествено, че мога.

— Става дума за Лидия Еверш, бих искал да знам къде е пребивавала през последните тринайсет години.

— Лидия Еверш? — повтаря тя.

Чувства се много потиснат, когато си слага кожената шапка и зимното яке, за да отиде да съобщи на Изабела и Йоаким Самюелсон, че синът им Йохан, за съжаление, е намерен.

Аня му се обажда, когато излиза от града.

— Бързо стана — казва той и наистина се опитва да звучи весел, но и този път не се получава.

— Миличък, все пак това ми е работата — изчуруликва Аня.

Чува я как си поема въздух. Ято черни птици излитат от покрита със сняг нива, изглеждат като тежки капки в ъгъла на окото му. Приисква му се да изпсува на глас, когато се сеща за двете снимки на Йохан в папката. На едната снимка той е ухилено хлапе с щръкнала коса, облечено в полицейски костюм. А на другата: остатъци от кости, наредени на метален плот, педантично обозначени с етикети.

— По дяволите, мамка му — мърмори той сам на себе си.

— Ей, ей!

— Извинявай, Аня, просто друга кола…

— Добре, добре. Но знаеш, че не обичам да се псува.

— Да, знам — уморено казва, без да има сила да се включи в заяждането.

Аня, изглежда, най-после разбира, че той не е в настроение за шеги, и казва съвсем спокойно: