Ларс Кеплер - Хипнотизаторът

Юна оглежда дома, разглежда рамкираните снимки по стените. Разпознава снимката от папката на малкия двегодишен Йохан с полицейски костюм. Вижда снимка от конфирмацията на момичето. Там има и снимка на родителите, те се смеят и държат новородено бебе. Той преглъща и чака. Наистина мрази това. Но още не е приключило.

— Има нещо, което трябва да знам — казва той и изчаква още малко, за да се успокоят достатъчно, че да разберат какво им казва.

— Трябва да ви питам дали някога сте чували за жена на име Лидия Еверш?

Майката объркано клати глава. Бащата мига няколко пъти, след което казва бързо:

— Не, никога.

Аманда прошепва:

— Тя ли… тя ли е отвлякла големия ми брат?

Юна я поглежда сериозно.

— Така смятаме — отговаря той.

Когато се изправя, дланите му са мокри и пот се стича по тялото му.

— Съжалявам — отново казва той. — Наистина дълбоко съжалявам.

Той слага визитката си на масата пред тях и оставя телефонен номер на терапевт и помощна група.

— Обадете ми се, ако се сетите за нещо или ако просто искате да поговорим.

Той тръгва, когато с периферното си зрение изведнъж вижда как бащата се надига.

— Чакайте… трябва да знам. Заловили ли сте я вече? Заловили ли сте я?

Юна прехапва устни, обръща се и разперва ръце:

— Не, още не сме я заловили. Но я издирваме. Скоро ще я хванем. Скоро ще я хвана, знам го.

Юна набира номера на Аня веднага щом отново се качва в колата.

Тя отговаря след първия сигнал.

— Добре ли мина? — пита тя.

— Никога не минава добре — мрачно отговаря Юна.

За кратко настъпва тишина в слушалката.

— Искаше ли нещо конкретно? — несигурно пита Аня.

— Да — казва Юна.

— Знаеш, че е събота.

— Мъжът лъже — продължава Юна. — Познава Лидия. Каза, че никога не е чувал за нея, но излъга.

— Откъде знаеш, че е излъгал?

— Очите му, очите му, когато го питах. Прав съм…

— Вярвам ти, винаги си прав. Нали?

— Да, така е.

— Ако не ти повярва човек, после трябва да изтърпи твоя упрек „нали ти казах!“.

Юна се усмихва на себе си.

— Вече ме познаваш, виждам.

— Искаше ли да кажеш нещо друго, освен че беше прав?

— Да, че отивам в Улерокер.

— Сега? Нали знаеш, че има коледно празненство довечера?

— Довечера ли беше?

— Юна — заплашително казва Аня. — Има празненство за персонала, коледна вечеря в парка Скансен. Нали не си забравил?

— Задължително ли е? — пита Юна.

— Задължително е — строго отговаря Аня. — И ще седиш до мен, нали?

— Само да не почнеш да флиртуваш прекалено след няколко чашки.

— Ще го понесеш.

— Ако бъдеш така добра да се обадиш в Улерокер и да провериш дали там има някой, с който да мога да говоря за Лидия, ще ти позволя да правиш почти всичко, което искаш, с мен — казва Юна.

— Боже, обаждам се, обаждам се — весело извиква Аня и затваря.

Събота следобед, деветнайсети декември

Буцата в корема на Юна Лина почти е изчезнала, когато включва на пета и профучава през кишата на Европейски път 4 към Упсала. Психиатричната клиника Улерокер все още функционира въпреки големите съкращения в психиатричната помощ, наречени реформи, в средата на деветдесетте години на миналия век, когато от голям брой психично болни хора се очакваше да се справят сами, след като са прекарали живота си в болнични заведения. Предложени им бяха жилища, от които те бързо бяха изгонени, защото никога сами не бяха плащали сметки, нито се бяха оправяли с готварски печки и врати. Хората в болничните заведения намаляха, но бездомните се увеличиха със същата бройка. Поради политиката на неолибералите последва голяма финансова криза и изведнъж общините не разполагаха с ресурси отново да се погрижат за тези хора. Днес има само няколко действащи психиатрични клиники в Швеция и Улерокер е една от тях.

Както обикновено Аня е свършила добра работа. Когато Юна влиза през главния вход, още в погледа на момичето на рецепцията вижда, че е очакван.

Тя само казва:

— Юна Лина?

Той кима и показва полицейската си легитимация.

— Доктор Лангфелт ви очаква. Горния етаж, първата стая вдясно по коридора.

Юна благодари и тръгва нагоре по широкото каменно стълбище. Отдалече се чуват удари и викове. Мирише на цигарен дим и отнякъде се чува звук от телевизор. На прозорците има решетки. Навън има парк, приличащ на гробище, с мокри, почерняващи храсти и изгнили решетки, около които се увиват клонести растения. Изглежда потискащо — мисли си Юна и си казва, че такова място всъщност не е за оздравяване, а за изолация. Стига на площадката и се оглежда наоколо. Отляво, зад стъклена врата, има дълъг, тесен коридор. Замисля се за момент къде го е виждал преди, докато осъзнае, че е почти идентично копие на затвора Крунебергсхектет. Редиците заключени врати, висящите метални дръжки. Ключалките. Възрастна жена с дълга рокля излиза през една от вратите. Тя се вторачва в него през стъклото. Юна й кима леко, след което отваря вратата към другия коридор. Вътре се усеща силна миризма на почистващ препарат, остра миризма, напомняща хлор.