Ларс Кеплер - Хипнотизаторът

Доктор Лангефелт лекувал Лидия единствено със силни успокоителни лекарства, без никаква терапия. Той смятал, че тя е действала под силната принуда на майката. По негова препоръка Лидия била настанена в свободно жилище за деца престъпници. Когато навършила осемнайсет, изчезнала от регистрите. Преместила се в стария си дом и живяла там с едно момче, което срещнала в дома. Пет години по-късно отново се появява в документацията, когато е настанена за принудително психиатрично лечение, според вече отменен закон, заради това, че няколко пъти биела деца на детската площадка.

Доктор Лангефелт я срещнал за втори път и този път тя станала негова пациентка в клиниката, нуждаеща се от специално разрешение за изписване.

Докторът разказал с дрезгав и резервиран глас, че Лидия отишла на една детска площадка, избрала конкретно дете, петгодишно момче, примамила го настрана от другите деца и го пребила. Ходила до детската площадка няколко пъти, преди да я заловят. Последният побой бил толкова тежък, че имало опасност за живота на детето.

— Лидия беше заключена в психиатричната клиника Улерокер в продължение на шест години. Беше лекувана през цялото това време — обясни Лангефелт и се усмихна безрадостно. — Беше образцова пациентка. Единственият проблем при нея беше, че постоянно правеше връзки с други пациенти. Създаваше групи около себе си. Групи, от които изискваше абсолютна лоялност.

Тя създава семейство — мисли си Юна и гледа към площад Фридхемсплан, когато изведнъж се сеща за празненството за персонала в парка Скансен. Обмисля просто да се престори, че го е забравил, но осъзнава, че е длъжен да отиде заради Аня.

Лангефелт затвори очи, разтърка слепоочията си и продължи да разказва:

— След шест години без никакви инциденти, на Лидия й беше позволено да излиза.

— Никакви инциденти? — пита Юна.

Лангефелт се замисля.

— Имаше нещо, което се случи, но никога не беше доказано.

— Какво се случи?

— Една пациентка беше наранена в лицето. Тя твърдеше, че се е порязала сама, но имаше слухове, че Лидия Еверш го е направила. Доколкото си спомням, бяха само клюки, нямаше нищо сериозно.

Лангефелт беше повдигнал вежди, като че ли искаше вече да продължи разказа си.

— Продължавайте — каза Юна.

— Разрешено й беше да се премести в дома на родителите си. Все още се лекуваше, но се държеше добре. Нямаше никаква причина — каза докторът, — нямаше абсолютно никаква причина да се съмняваме, че тя наистина иска да се излекува. След две години лечението на Лидия завърши. Тя избра терапия, която беше на мода по онова време. Посещаваше групова терапия при…

— Ерик Мария Барк — допълни Юна.

Лангефелт кимна.

— Изглежда, това с хипнозата не й се отрази много добре — каза той важно. — Доведе я до опит за самоубийство. Озова се при мен за трети път…

Юна прекъсна доктора:

— Тя разказа ли ви за колапса?

Лангефелт поклати глава:

— Доколкото знам, всичко е било по вина на онзи хипнотизатор.

— Наясно ли сте, че тя е признала на Ерик Мария Барк убийството на дете? — остро попита Юна.

Лангефелт повдигна рамене.

— Чух, но предполагам, че един хипнотизатор може да накара човек да признае какво ли не.

— Значи, не сте приели признанието й на сериозно? — попита той.

Лангефелт се усмихна леко.

— Тя беше развалина, изобщо не беше възможно да се проведе разговор с нея. Наложи се да я подложа на електрошокова терапия, силни невролептични медикаменти — беше трудна работа изобщо да я удържим да не се разпадне отново.

— Значи, дори не сте се опитали да проверите дали има някаква причина за признанието й?

— Предположих, че е ставало въпрос за чувство на вина за малкия й брат — строго отговори Лангефелт.

— Кога я пуснахте? — пита той.

— Преди два месеца — каза Лангефелт, — без съмнение беше излекувана.

Юна се изправи и погледът му отново попадна върху единствената картина в кабинета на доктор Лангефелт, човечето с глава и крака, закачено на вратата. Ходеща глава — помисли си той изведнъж. Само мозък, без сърце.

— Това сте вие — каза Юна и посочи рисунката. — Нали?

Доктор Лангефелт изглеждаше объркан, когато Юна напусна стаята.

Часът е пет следобед и слънцето е залязло преди два часа. Навън е студено и тъмно като в рог. Уличните лампи хвърлят мъглива светлина. Под парка Скансен градът изглежда като димящи светлинни петна. В палатките се виждат стъклодуви и златари. Юна минава през коледния пазар. Горят огньове, пръхтят коне, пекат се кестени. Деца тичат из един каменен лабиринт, някои от тях стоят и пият горещо какао. Чува се музика, семейства танцуват около високата елха на кръглия дансинг.