Ларс Кеплер - Хипнотизаторът

Карлос сяда отново и вече не звучи толкова сигурен, опитвайки се да твърди:

— Едно избягало хлапе не е работа за Държавната криминална полиция, просто не става.

— Той не е избягал — кратко казва Юна.

Карлос хвърля бърз поглед към рибите, навежда се напред и казва по-тихо:

— Само защото си малко гузен, Юна, не мога да ти позволя…

— Тогава искам прехвърляне — казва Юна и се изправя.

— Къде?

— В отдела, занимаващ се със случая.

— Отново упорстваш — казва Карлос и се почесва раздразнено по главата.

— Но ще се окажа прав — усмихва се Юна.

— Господи — въздиша Карлос, гледа рибите си и притеснено клати глава.

Юна тръгва към вратата.

— Чакай — извиква Карлос.

Юна спира, обръща се и вдига вежди въпросително.

— Да кажем така — ти не поемаш случая, не е твоят случай, но разполагаш с една седмица да разследваш изчезването на момчето.

— Добре.

— Така че сега няма нужда да казваш „нали ти казах“.

— Добре.

Юна взима асансьора надолу до своя етаж, поздравява Аня, която му маха, без да отклонява поглед от монитора на компютъра, после минава покрай стаята на Петер Неслунд, в която е включено радиото. Един спортен журналист коментира женския биатлон с пресилен ентусиазъм в гласа. Юна се връща назад до стаята на Аня.

— Нямам време — казва тя, без да го поглежда.

— Напротив, имаш — спокойно казва той.

— Заета съм с нещо много важно.

Юна се опитва да надникне през рамото й.

— Върху какво работиш? — пита той. — Какво е това?

Тя въздиша.

— Това е търг. В момента аз съм дала най-висока цена, но друг един идиот непрекъснато наддава.

— Търг ли?

— Колекционирам фигурки от Лиса Ларшон — кратко отговаря тя.

— Онези малките дебели керамични деца ли?

— Това е изкуство, но ти не разбираш от такива неща.

Тя гледа монитора.

— Почти успях. Само някой друг да не предложи по-висока цена, и ще…

— Имам нужда от помощта ти — упорства Юна. — Нещо, свързано с работата ти. Всъщност е доста важно.

— Чакай, чакай, чакай.

Тя вдига ръка, за да го спре.

— Да, мои са! Мои са! Амалия и Ема са мои. — Тя бързо затваря страницата.

— Добре, Юна, стари финландецо. С какво искаш да ти помогна?

— Искам да притиснеш мобилните оператори и да ми осигуриш местоположението на обаждането от Бенджамин Барк в неделя. Искам точна информация откъде се е обадил. До пет минути.

— Боже, колко си кисел — въздиша Аня.

— Три минути — поправя се Юна. — Интернет пазаруването ти коства две минути.

— Гледай си работата — добродушно казва тя, когато той напуска стаята.

Той влиза в офиса си, затваря вратата, преглежда пощата и чете една картичка от Диса. Заминала е за Лондон и пише, че той й липсва. Диса знае, че той ненавижда снимки на шимпанзета, играещи голф или увити в тоалетна хартия, и поради тази причина винаги успява да намери картички с подобен мотив. Юна се колебае дали да обърне картичката, или просто да я изхвърли, но естествено, е любопитен. Обръща я и го побиват тръпки от погнуса. На нея има булдог с пояс, моряшка шапка и лула в устата. Той се усмихва на старанието на Диса и точно закача картичката на корковото табло, когато звъни телефонът.

— Да?

— Получих отговор — казва Аня.

— Бързо стана.

— Казаха, че са имали технически проблеми, но че вече са се обадили на инспектор Кенет Стренг преди час и са му съобщили, че базовата станция се намира в Йевле.

— В Йевле — повтаря Юна.

— Казаха, че още не са напълно готови. След ден-два, във всеки случай тази седмица, ще могат да определят точно къде се е намирал Бенджамин, когато се е обадил.

— Можеше да дойдеш при мен и да ми кажеш това, само на четири метра съм от…

— Да не съм ти прислужница?

— Не си.

Юна написва Йевле на празния лист в тетрадката пред себе си и отново взима телефона.

— Ерик Мария Барк — веднага отговаря Ерик.

— Юна се обажда.

— Какво става? Откри ли нещо?

— Току-що получих приблизителното място на обаждането.

— Къде е?

— Единственото, което знаем засега, е, че базовата станция се намира в Йевле.

— Йевле ли?

— Малко на север от река Далелвен и…

— Знам къде се намира Йевле, просто не разбирам, искам да кажа…

Юна чува как Ерик се движи из стаята.

— Ще имаме точното място тази седмица — казва Юна.

— Кога?

— Надяват се, утре.

Той чува, че Ерик сяда.

— Значи поемаш случая, нали? — пита той с напрегнат глас.

— Поемам случая, Ерик — сухо казва Юна. — Ще намеря Бенджамин.