Ларс Кеплер - Хипнотизаторът

— Добре, тогава нагласявам часовника на три и половина, за да имаме някакво средно време. Ще отключа вратата и ще се промъкна до Симоне в леглото, ще симулирам, че я инжектирам, и после ще отида в стаята на Бенджамин — това си ти, Ерик, — и там инжектирам теб и започвам да те влача вън от стаята, по коридора и през външната врата. По-тежък си от сина си, затова ще компенсираме времето с някоя и друга минута. Симоне, опитай се да се движиш по същия начин както тогава. Легни в същата позиция по същото време. Искам да знам какво си видяла, точно какво си могла да видиш или просто да усетиш.

Симоне кима с бледо лице.

— Благодаря — прошепва. — Благодаря, че правиш това.

Юна я поглежда с леденосивите си очи:

— Ще намерим Бенджамин.

Симоне бързо прокарва ръка по челото си:

— Отивам в спалнята — дрезгаво казва тя и гледа как Юна излиза от апартамента с ключовете в ръка.

Тя лежи под завивките, когато Юна влиза. Той се движи бързо към нея, не тича, но е целеустремен. Симоне изпитва гъдел, когато той вдига ръката й и се преструва, че я инжектира. Срещайки погледа на Юна, който стои наведен над нея, тя си спомня как се събуди от осезаемо убождане в ръката, как видя някой да се измъква през вратата и да тръгва към коридора. От самата мисъл мястото на убождането я засърбява неприятно. Когато вижда гърбът на Юна да изчезва, тя се изправя в леглото, разтърква ръката си и бавно става. Излиза в коридора, присвива очи към стаята на Бенджамин и вижда Юна, наведен над леглото. Изведнъж просто изговаря думите, като че ли са кънтели в паметта й:

— Какво правите? Мога ли да вляза?

Тя продължава колебливо до шкафа в антрето. Тялото й си спомня как изгуби цялата си сила и падна. Краката й се подкосяват и тя си спомня как потъваше все по-дълбоко и по-дълбоко в черен вакуум, прекъсван от все по-кратки проблясъци. Тя се опира полуседнала на стената и вижда как Юна влачи Ерик за краката. Паметта възпроизвежда невъобразимото: как Бенджамин се опитваше да се задържи за рамката на вратата, как главата му се удари на прага и как се пресягаше към нея с все по-слаби движения на ръцете.

Когато Юна влачи Ерик покрай Симоне и погледите им се срещат, като че ли в коридора за съвсем кратко се появява фигура от дим или пара. Тя гледа лицето на Юна отдолу. То се сменя и за миг в съзнанието й проблясва обликът на похитителя. Едно лице в сянка и жълтата ръка около глезена на Бенджамин. Сърцето на Симоне бие силно, когато чува как Юна изтегля Ерик на стълбището и затваря вратата след себе си.

В апартамента се усеща неприятна атмосфера. Симоне не може да се отърси от чувството, че отново е била упоена; когато се изправя и чака да се върнат, тялото й е тромаво и схванато.

Юна влачи Ерик по издраскания мраморен под на площадката и същевременно търси с поглед, пробва различни ъгли и се надига, за да открие места, където може да е имало свидетели. Опитва се да разбере колко надолу по стълбите може да вижда и му хрумва, че в този момент някой всъщност би могъл да стои пет стъпала по-надолу, плътно до парапета, и да го наблюдава. Той продължава към асансьора. Подготвил се е и е отворил вратата. Когато леко се навежда, първо вижда лицето си в лъскавия обков на вратата и после плъзгащата се стена зад себе си. Юна вкарва лежащия Ерик в асансьора. През решетката вижда вратата вдясно, процепа за пощата с месинговата табелка с името, но в другата посока вижда само стена. Касата на вратата засенчва лампата на площадката. Вътре в асансьора Юна насочва поглед към голямото огледало, върти се на всички посоки, но не вижда нищо. Прозорецът на стълбището през цялото време остава скрит. Не забелязва нищо ново, поглеждайки през рамо. Но изведнъж вижда нещо неочаквано. Под определен ъгъл, в малкото, поставено накриво огледало, се вижда право в блестящата шпионка на апартамента, който през цялото време е изглеждал скрит. Затваря вратата на асансьора и отбелязва, че малкото огледало все още му позволява да вижда вратата. Ако някой стои зад нея и гледа през ключалката, мисли той, този човек би могъл да види лицето ми съвсем ясно. Но ако си премести главата само пет сантиметра в някоя посока, видимостта веднага изчезва.

Когато стигат долу, Ерик става и Юна поглежда часовника.

— Осем минути — казва той.

Връщат се в апартамента. Симоне е в антрето, личи си, че досега е плакала.

— Имаше гумени ръкавици на ръцете — казва тя. — Жълти гумени ръкавици.

— Сигурна ли си? — пита Ерик.

— Да.