Ларс Кеплер - Хипнотизаторът

— Искам само да ви задам един въпрос — казва Юна. — Случайно да сте забелязали нещо необичайно в сградата през нощ-та срещу събота на дванайсети декември?

Ярл Хамар накланя глава и затваря очи. След малко ги отваря отново и клати глава.

— Взимам лекарства и от тях сънят ми е много дълбок — казва той.

Юна мярка една жена зад Ярл Хамар.

— А съпругата ви? — пита той. — Може ли да говоря с нея?

Ярл Хамар се усмихва накриво.

— Съпругата ми Солвейг беше прекрасна жена. Но за съжаление е под земята, почина преди почти трийсет години.

Слабият мъж се обръща и вдига треперещата си ръка към една тъмна фигура навътре в апартамента:

— Това е Анабела. Тя ми помага с чистене и такива работи. За съжаление не говори шведски, но иначе е безупречна.

Когато чува името си, сенчестата фигура излиза на светло. Анабела изглежда е от Перу, около двайсетгодишна, много ниска, с големи белези от шарка по лицето и небрежно вързана коса.

— Анабела — благо казва Юна. — Soy comisario de policia, Joona Lina.

— Buenos dias — фъфлещо отговаря тя и го гледа с черните си очи.

— Tu limpias mas departamentos aqui? En este edificio?

Тя кима, потвърждава, че чисти и други апартаменти в тази сграда.

— Que otros? — пита Юна. — Кои други?

— Espera un momento — казва Анабела и се замисля за момент, преди да започне да брои на пръсти: — El piso de Lagerberg, Franzen, Gerdman, Rosenlund, el piso de Johansson tambien.

— Розенлунд — казва Юна. — Rosenlund es la familia con un gato, no es verdad?

Анабела се усмихва и кима. Тя чисти апартамента с котката.

— Y muchas flores — добавя тя.

— Много цветя — казва Юна и я вижда как кима.

Юна пита сериозно дали е забелязала нещо особено преди четири нощи, когато Бенджамин изчезна:

— Notabas alguna cosa especial hace cuatros dias? De noche…

Лицето на Анабела застива.

— No — бързо казва тя и се опитва да се оттегли обратно в апартамента на Ярл Хамар.

— De verdad — казва Юна. — Espero que digas la verdad, Anabella. Очаквам, че казваш истината. — Той повтаря, че е много важно, че става дума за едно изчезнало дете.

Ярл Хамар, който през цялото време е стоял и слушал, вдига силно треперещи ръце и казва с немощния си дрезгав глас:

— Трябва да си мил с Анабела, тя е много добро момиче.

— Трябва да ми разкаже какво е видяла — обяснява Юна мрачно и отново се обръща към Анабела:

— La verdad, por favor.

Ярл Хамар изглежда безпомощен, когато няколко големи сълзи падат от тъмните, лъскави очи на Анабела.

— Perdon — прошепва тя. — Perdon, seňor.

— Не бъди тъжна, Анабела — казва Ярл Хамар и маха на Юна. — Влезте, не мога да я оставя да стои на стълбите и да плаче.

Те влизат и тримата сядат на лъскавата маса за хранене на Ярл Хамар, който изважда кутия с джинджифилови курабийки, докато Анабела тихо разказва, че няма къде да живее, че е бездомна от три месеца, но успява да се скрие във входа или в мазетата на хората, у които чисти. Когато получила ключовете от апартамента на Розенлунд, за да се грижи за цветята и котката, най-после могла да поддържа личната си хигиена и да спи спокойно. Тя повтаря отново и отново, че не е взела нищо, че не е крадла, не е взимала храна, не е пипала нищо и не ляга в леглата на семейство Розенлунд, а спи на килима в кухнята.

После Анабела поглежда Юна сериозно и казва, че спи много леко, че е така от малка, когато се е грижила за по-малките си братя и сестри. Нощта срещу събота е чула звук от стълбището и се уплашила, събрала нещата си, промъкнала се до външната врата и погледнала през шпионката.

Вратата на асансьора била отворена — казва тя, — но не е видяла нищо. Изведнъж се чули звуци, стенания и бавни стъпки, като че ли възрастен, тежък човек се придвижва.

— Но нямаше гласове?

Тя поклаща глава.

— Sombras.

Анабела се опитва да опише, че е видяла движещи се сенки по пода. Юна кима и пита:

— Какво видя в огледалото? Que viste en el espejo?

— В огледалото ли?

— Могла си да виждаш вътре в асансьора, Анабела — казва Юна.

Анабела се замисля, след което бавно казва, че е видяла една жълта ръка.

— И после — добавя тя, — след малко видях лицето й.

— Жена ли беше?

— Si, una mujer. Да, жена беше.

Анабела обяснява, че жената била с качулка, която хвърляла сянка върху лицето й, но за миг е видяла бузата и устата й.

— Sin duda era una mujer — повтаря Анабела. — Без съмнение беше жена.

— Каква възраст беше?

Тя клати глава. Не знае.

— Млада като теб ли беше?

— Tal vez. Може би.

— Или малко по-възрастна?

Тя кима, но после казва, че не знае, че е видяла жената само за секунди и че лицето всъщност е било скрито.

— Y la boca de la senora? — показва Юна. — Как изглеждаше устата на жената?