Ларс Кеплер - Хипнотизаторът

— Тогава няма смисъл да търсим отпечатъци — заявява Юна.

— Какво ще правим? — пита тя.

— Полицията вече е говорила със съседите — мрачно казва Ерик, докато Симоне бърше боклуци и прах от гърба му.

Юна изважда лист хартия.

— Да, имам списъка на хората, с които са говорили. Естествено, са се концентрирали на този етаж и апартаментите на долния. Има пет души, с които още не са разговаряли, и един, който…

Той преглежда списъка и вижда, че апартаментът по диагонал на асансьора е задраскан. Това беше вратата, която видя в двете огледала.

— Един апартамент е изцяло зачеркнат — казва Юна. — Това е този от другата страна на асансьора.

— Те бяха на почивка — казва Симоне. — Още ги няма. Шест седмици в Тайланд.

Юна ги поглежда сериозно.

— Време е да разпитаме съседите — кратко казва той.

На вратата с пълна видимост в огледалата на асансьора пише Росенлунд. Апартаментът, който полицаите, провели разпитите, са пренебрегнали, защото собствениците са отсъствали.

Юна се навежда и наднича през процепа за пощата. На изтривалката не се вижда поща или рекламни материали. Изведнъж той чува слаб звук от вътрешността на апартамента. От съседната стая една котка се промъква в антрето. Котката спира рязко и очакващо поглежда Юна, който наднича вътре.

— Никой не оставя котка за шест седмици — бавно изрича Юна сам на себе си.

Котката е заела бдителна поза и слуша.

— Не изглеждаш умряла от глад — казва Юна на животното.

Котката се прозява широко, скача на един стол в антрето и се свива на кравай.

Първият, с когото Юна ще говори, е съпругът на Алис Францен. Когато полицията е звъняла предишния път, само тя е отворила. Семейство Францен живеят на същия етаж като Симоне и Ерик. Апартаментът срещу асансьора е техен.

Юна позвънява и чака. За момент се сеща как като дете е обикалял да продава значки на фондация за помощ на деца и понякога е носил картонена касичка на лутеранската църква. Чувството на отчуждение, преди да надникнеш в чужд дом, и нежеланието в очите на хората, които отваряха вратите си.

Той отново звъни. Отваря жена около трийсетте. Тя го гледа с очакващо и недоверчиво изражение, напомнящо за котката в празния апартамент.

— Да?

— Казвам се Юна Лина — казва той и показва легитимацията си. — Бих искал да разговарям със съпруга ви.

Тя хвърля поглед зад рамото си и пита:

— Първо искам да знам за какво става въпрос. Той е доста зает.

— Става дума за нощта срещу събота, дванайсети декември.

— Но вие вече питахте за това — раздразнено казва жената.

Юна бързо поглежда листа в ръката си.

— Тук пише, че полицията е разговаряла с вас, но не и със съпруга ви.

Жената въздиша навъсено.

— Не знам дали той има време — казва тя.

Юна се усмихва.

— Ще отнеме само няколко минути, обещавам.

Жената вдига рамене и после се провиква навътре в апартамента:

— Тобиас! Полицията е тук!

След малко се появява мъж с кърпа около кръста. Кожата му изглежда силно загоряла.

— Здравейте — казва той на Юна. — Печах се…

— Звучи приятно — отбелязва Юна.

— Не особено — отговаря Тобиас Францен. — Черният ми дроб страда от недостиг на определен ензим. Обречен съм на солариум по два часа на ден.

— Това вече е друго — сухо казва Юна.

— Искахте да питате нещо?

— Искам да знам дали сте чули или видели нещо необичайно през нощта срещу събота, дванайсети декември.

Тобиас се почесва по гърдите. По загорялата му кожа остават бели черти от ноктите му.

— Да видим, да, тогава беше. Съжалявам, но наистина не мога да си спомня нищо особено. Просто не се сещам.

— Добре, много благодаря — казва Юна и навежда глава.

Тобиас се протяга към дръжката, за да затвори вратата.

— Само още нещо.

Юна кима към празния апартамент.

— Това семейство, Розенлунд — започва той.

— Много са симпатични — усмихва се Тобиас и потръпва. — Не съм ги виждал от известно време.

— Да, на почивка са. Знаете ли дали имат чистачка, или нещо подобно?

Тобиас поклаща глава. Побледнял е под загара и трепери от студ.

— Съжалявам, нямам представа.

— Благодаря — казва Юна и вижда как Тобиас Францен затваря външната врата.

Той минава към следващото име в списъка: Ярл Хамар, на етажа под Ерик и Симоне. Пенсионер, който не си е бил вкъщи, когато полицията е звъняла.

Ярл Хамар е слаб мъж, който очевидно страда от болестта на Паркинсон. Облечен е спретнато, с жилетка и шалче около врата.

— Криминална полиция — повтаря Хамар с дрезгав, почти беззвучен глас и оглежда Юна със замъглен от перде поглед. — Какво иска от мен криминалната полиция?