Ларс Кеплер - Хипнотизаторът

— Виждам ги как взимат някого, просто отиват там и взимат…

— Кой е този човек, който взима? — пита той.

Тя започва да диша учестено.

— Един мъж с коса на опашка — хленчи тя. — Той окачва малкото…

Касетата припуква и образът изчезва.

Ерик превърта на бързи обороти до края, но образът не се възстановява, половината касета е унищожена, изтрита.

Остава седнал пред черния телевизионен екран. Вижда себе си как наднича от дълбочината на тъмното отражение. Едновременно вижда своето с десет години по-възрастно лице и лицето на този, който някога е бил. Гледа касетата, ролка 14, гледа ластичето и листа с надпис: ДЪРВЕНИЯТ ЗАМЪК.

Вторник сутрин, петнайсети декември

Преди вратите на асансьора да се затворят, Ерик натиска копчето повече от десет пъти. Знае, че няма да стане по-бързо, но не може да спре. Мисълта за думите на Бенджамин, дошли от мрака на колата, се смесва с множество чудновати фрагменти от спомени, които видеофилмът накара да изплуват. Отново чува слабия глас на Ева Блау, че един мъж с коса, вързана на опашка, е взел някого. Но около устата й има нещо лъжливо, нещо изкривява устата й.

Високо горе в барабана на асансьора нещо кънти, докато кабината стремително се спуска надолу.

— Дървеният замък — казва той и за кой ли път си пожелава това да е просто съвпадение, изчезването на Бенджамин да няма нищо общо с неговото минало.

Асансьорът спира и вратите се отварят. Той бърза през подземния паркинг и влиза в тясното стълбище. Два етажа по-надолу отключва стоманена врата и продължава през белия тунел до оборудвана с аларма врата, натиска дълго звънеца на домофонната уредба, получава противоречив отговор, навежда се напред и съобщава в микрофона за какво е дошъл. Никой не е добре дошъл тук, мисли си той. В хранилището се намират всички архивирани картони на пациенти, всички проучвания, всички експерименти, докладвани изследвания, обсъжданията около препарата невроседин и съмнителни здравни анализи. На рафтовете стоят хиляди папки, в които са запазени резултатите от тайни взимания на проби през осемдесетте години на случаи с подозрения за ХИВ, принудителните стерилизации, зъболекарските експерименти върху дебилни, когато шведската реформа в зъболечението трябваше да бъде проведена. Деца от домовете, психичноболни и стари хора бяха принуждавани да стоят със захарно тесто в устата, докато зъбите им се разядат напълно.

Вратата забръмчава и Ерик влиза в изненадващо топлата светлина. Има нещо в осветлението, което придава приятен вид на архивното помещение, неочаквано за такава дупка без прозорци дълбоко под земята, каквато беше.

От будката на пазача се чува оперна музика: мелодичен колоратурен мецосопран. Ерик поизправя рамене, опитва се да придаде спокоен израз на лицето си, насилва се да се усмихне, докато се приближава към пазача.

Нисък мъж със сламена шапка на главата е застанал с гръб и полива някакви цветя.

— Здравей, Куртан.

Мъжът се обръща и го поглежда с радостна изненада:

— Ерик Мария Барк, доста време мина. Как е?

Ерик не знае какво да каже.

— Не знам — отговаря той откровено. — В момента имам доста проблеми в семейството.

— Аха, така значи…

— Хубави цветя — казва Ерик, за да си спести други въпроси.

— Теменужки. Луд съм по тях. Кони мърмореше, че нищо няма да може да цъфти тук долу. Нищо ли няма да цъфти тук? — казах аз. — Виж ме мен!

— Разбира се — отговаря Ерик.

— Инсталирал съм кварцови лампи навсякъде.

— Страхотно.

— Истински солариум — шегува се той и подава туба със слънцезащитен крем.

— За съжаление, не мога да остана толкова дълго.

— Хайде, сложи си малко на носа — казва Курт, изстисква малко крем и протяга ръка към носа на Ерик.

— Благодаря, но…

Курт понижава глас и прошепва с блясък в очите:

— Понякога се разхождам тук само по боксерки. Но не го казвай на никого.

Ерик се усмихва насреща му и усеща напрежението в собственото си лице. Настъпва мълчание и Курт го поглежда.

— Преди много години — започва Ерик — записвах моите хипнотични сесии.

— Преди колко време?

— Горе-долу преди десет години, серия видеокасети, които…

— Видео?

— Да, още тогава беше отживелица — продължава Ерик.

— Всички видеокасети са дигитализирани. Има ги в компютърния архив.

— Как да вляза в него?

Курт се усмихва и Ерик вижда колко са бели зъбите му на фона на загорялото му от слънцето лице.