Ларс Кеплер - Хипнотизаторът

На Ерик му се струва, че не чува какво казва, протяга се наслуки за дистанционното, изпуска го на пода, така че батериите изпадат.

— Ама че работа — прошепва той на себе си и кляка долу на пода.

С треперещи ръце натиска копчето за бързо превъртане, след което повишава силата на звука и пуска касетата отново.

— Та това са само детинщини — казва Ева Блау.

— Защо мислиш така? — пита Ерик и когато тя не му отговаря, той се обръща към Пиер и го пита дали иска да продължи със своя асоциация.

Той поклаща глава и кръстосва показалците си срещу Ева.

— Застреляха Денис Хопър, защото беше хипи — шепти той.

Сибел хихика и хвърля странични погледи към Ерик. Юси се прокашля и вдига ръка към Ева.

— В дървения замък ще си спестиш нашите детинщини — казва той на своя тежък норландски диалект.

Всички млъкват. Ева извръща лице към мъжа, изглежда, че е на път да реагира агресивно, но нещо я кара да се откаже, може би сериозността в гласа му и спокойствието в погледа му.

Дървения замък, кънти в главата на Ерик. В същото време чува себе си да обяснява принципите на провеждането на хипнозата, че винаги започват с общи упражнения за отпускане, преди той да премине към хипнотизирането на един или няколко от тях.

— А понякога — продължава Ерик, обръщайки се към Ева, — ако усещам, че нещата се получават, се опитвам да въведа цялата група в дълбока хипноза.

Ерик си мисли колко позната изглежда ситуацията и въпреки това страшно отдалечена, от едно съвършено друго време, преди той да се разграничи от хипнозата. Вижда себе си да издърпва стола напред, да седи пред хората в полукръга, да им говори, да ги кара да затворят очи и да се облегнат назад. След известно време подканва всички да седнат стабилно на столовете, но да продължават да държат очите си затворени. Той става, говори с тях за отпускането, минава зад гърбовете им, наблюдава степента на релаксацията при всеки един от тях. Лицата им стават по-меки и по-отпуснати, все по-малко осъзнати, все по-чужди на преструвка и кокетничене.

Ерик вижда как той застава зад Ева Блау и поставя тежко ръката си върху рамото й. Под лъжичката си усеща глождене, когато чува себе си как започва хипнозата, меко се плъзга през стръмна индукция, носеща скрити команди, напълно сигурен в собствената си изкусност, изпълнен с осъзнато задоволство от своето специално умение.

— Ти си на десет години, Ева — казва той. — Ти си на десет години. Това е един хубав ден. Ти се радваш. Защо се радваш?

— Защото мъжът танцува и шляпа в локвите вода — казва тя с почти незабележима мимика на лицето.

— Кой танцува?

— Кой? — повтаря тя. — Джийн Кели — така казва мама.

— Аха, значи гледаш Singin’ in the rain?

— Мама го гледа.

— А ти не гледаш ли?

— И аз гледам.

— И си радостна?

Тя кима бавно.

— Какво се случва?

Ева затваря уста и свежда лице надолу.

— Ева?

— Коремът ми е голям — изрича тя почти беззвучно.

— Коремът ти ли?

— Виждам, че е страшно голям — казва тя и сълзите й рукват.

— Дървеният замък — шепти Юси. — Дървеният замък.

— Ева, ще ме слушаш мен — продължава Ерик. — Можеш да чуваш всички други тук в стаята, но ще слушаш единствено моя глас. Нека не те е грижа какво казват другите, ти обръщаш внимание единствено на моя глас.

— Окей.

— Знаеш ли защо коремът ти е голям? — пита Ерик.

Лицето й е отчуждено, обърнато към някаква мисъл, към някакъв спомен.

— Не знам.

— Напротив, мисля, че знаеш — казва Ерик спокойно. — Но нека да следваме твоя ритъм, Ева. Не е необходимо сега да мислиш за това. Искаш ли отново да гледаш телевизия? Ще те придружа, всички тук ще те придружим по целия път, независимо от това, какво се случва, това е обещание. Обещали сме и можеш да ни вярваш.

— Искам да вляза в дървения замък — прошепва тя.

Ерик седи на кушетката за пренощуване в стаята в болницата, усеща, че се доближава до своите собствени пространства, доближава се до отминалото, до потъналото в забвение.

Той потърква очи, взира се в пулсиращия телевизионен екран и промълвява:

— Отвори вратата.

Чува самия себе си да произнася числа, които я потапят още по-дълбоко в хипнозата, обяснява й, че тя съвсем скоро ще прави каквото той каже, без преди това да се замисли, просто ще приеме, че неговият глас я ръководи правилно. Тя поклаща леко глава и той продължава да брои на обратно, оставя числата да падат тежко и унасящо.

Качеството на образа се влошава бързо: Ева вдига поглед нагоре, очите й са помътнели, навлажнява устните си и прошепва: