Ларс Кеплер - Хипнотизаторът

Кенет бърза след него през храстите и надолу по калната наклонена поляна, водеща до една пътека. Следва го покрай висок жилищен комплекс и до един вход, ускорява крачка и хваща вратата, преди да се затвори. Кенет се качва в асансьора и вижда, че копчето на шестия етаж свети. Той също слиза на шестия етаж, преструва се, че търси нещо в джобовете си, вижда как момчето отива до една врата и изважда ключ.

— Момче — казва Кенет.

Момчето не реагира и Кенет отива до него, хваща якето му и го обръща.

— Пусни ме, старче — казва момчето и го гледа в очите.

— Знаеш ли, че е забранено да изнудваш хора за пари?

Кенет се вглежда в неговите празни, неочаквано спокойни очи.

— Фамилията ти е Йохансон — изрича Кенет, след като е погледнал вратата.

— Да — усмихва се той. — Ти как се казваш?

— Кенет Стренг, криминален инспектор.

Момчето стои и го гледа, без да показва никакъв страх.

— Колко пари си взел от Нике?

— Не взимам пари, понякога ми дават пари, но аз не взимам нищо, всички са доволни, никой не е тъжен.

— Смятам да говоря с родителите ти.

— Така ли?

— Да го направя ли?

— Моля те, не го прави — шеговито казва момчето.

Кенет звъни на вратата и след малко тя се отваря от дебела, загоряла от слънцето жена.

— Здравейте — казва Кенет. — Аз съм криминален инспектор и се страхувам, че синът ви се е забъркал в неприятности.

— Синът ми ли? Аз нямам деца — казва тя.

Кенет вижда как момчето се усмихва, гледайки към пода.

— Не познавате ли това момче?

— Може ли да видя полицейската ви значка? — пита дебелата жена.

— Това момче е…

— Той няма значка — прекъсва го момчето.

— Напротив, имам — лъже Кенет.

— Той не е никакъв полицай — усмихва се момчето и изважда портфейла си. — Ето я картата ми за градския транспорт, повече съм полицай, отколкото…

Кенет изтръгва портфейла от ръцете му.

— Върни ми го.

— Само ще погледна — отговаря Кенет.

— Той каза, че иска да ме целуне по пишката — казва момчето.

— Ще се обадя в полицията — отговаря жената с уплашен глас.

Кенет натиска копчето на асансьора. Жената се оглежда, затичва се и започва да тропа по другите врати във входа.

— Той ми даде пари — казва момчето на жената. — Но аз не исках да тръгна с него.

Вратите на асансьора се разтварят. Един съсед отваря със синджира.

— В бъдеще остави Нике на мира — тихо казва Кенет.

— Той е мой — отговаря момчето.

Жената повиква полиция. Кенет влиза в асансьора, натиска зеленото копче и вижда как вратите се затварят. Той разбира, че момчето е забелязало, че го е проследил от фонтана, само го беше примамило със себе си през някакъв вход до напълно непозната врата. Асансьорът се движи бавно надолу, лампата присветва, стоманените въжета над него боботят.

Кенет поглежда в портфейла на момчето: има почти хиляда крони, бонус карта от видеотека, карта за градски транспорт и една смачкана синя визитка, на която пише: Морето, улица Лудсвеген 18.

Понеделник следобед, четиринайсети декември

Денят е вледеняващо студен, небето високо и синьо. Хората се движат, потънали в себе си. Уморени деца се връщат от училище вкъщи. Кенет спира пред магазина Севън-Илевън на ъгъла. На витрината му приканва предложение за кафе и коледна шафранова кифличка. Той влиза и застава на опашката, когато телефонът му иззвънява. Поглежда дисплея и вижда, че е Симоне, натиска копчето със зелената слушалка и отговаря.

— Навън ли си била, Сиксан?

— Наложи се да отида до галерията. После имах работа, която…

Тя рязко млъква.

— Чух твоето съобщение току-що, татко.

— Спала ли си? Звучиш…

— Да. Не, малко поспах.

— Добре — казва Кенет.

Среща уморения поглед на продавачката и посочва табелката с предложението.

— Проследили ли са разговора с Бенджамин? — пита Симоне.

— Още не съм получил отговор. Най-рано довечера, казаха те. Тъкмо смятах да им се обадя.

Продавачката поглежда Кенет, за да си избере коя от шафрановите кифлички иска, и той посочва бързо тази, която му се струва най-голяма. Тя я поставя в едно пликче, взима смачканата му двайсетачка и с жест го насочва към автомата за кафе и картонените чашки. Той кимва. Минава покрай остъклените витрини, където се въртят на грил кренвирши. Измъква една от нанизаните чашки, като междувременно продължава разговора със Симоне.

— Вчера си говорил с Нике? — пита тя.

— Той е чудесно момче.

Кенет натиска знака за черно кафе.