Ларс Кеплер - Хипнотизаторът

— Успя ли да разбереш нещо за Уайлорд?

— Доста.

— А какво по-точно?

— Изчакай секунда — казва Кенет.

Той взима димящата чаша кафе от автомата, поставя капак и после с кафето и пликчето с кифличката се придвижва към една от малките кръгли пластмасови маси.

— Още ли си там? — пита той и се настанява на един не особено стабилен стол.

— Да.

— Струва ми се, че става дума за няколко момчета, които мамят Нике с пари и му казват, че са герои от Покемон.

Кенет вижда мъж с разрошена коса, който бута модерна детска количка. Доста голямо момиче в розова връхна дреха лежи и смуче биберон с уморена усмивка.

— Това свързано ли е с Бенджамин?

— Покемон момчетата ли? Не знам. Може би се е опитал да ги спре — казва Кенет.

— Трябва да говорим с Айда — заявява сериозно Симоне.

— След училище, мислех.

— Какво ще правим сега?

— Всъщност имам адрес — казва Кенет.

— Къде?

— На морето.

— На морето? — пита Симоне.

— Това е единственото, което знам.

Кенет с присвити устни отпива глътка кафе. Отчупва парченце от кифличката и бързо го слага в устата си.

— Къде на морето?

— Близо до Фрихамнен — отговаря Кенет, дъвчейки. — Чак на Лоуден.

— Мога ли да те придружа?

— Готова ли си?

— След десет минути.

— Ще взема колата, оставил съм я при болницата.

— Обади се, когато пристигнеш, аз ще сляза.

— Добре, засега довиждане.

Той взима картонената чашка и остатъка от кифличката и излиза от магазина. Въздухът е сух и много студен. Няколко ученици вървят хванати за ръка. Един велосипедист прекосява улицата на кръстовището между колите. Кенет се спира на пешеходната пътека и натиска бутона на светофара. Има усещането, че е пропуснал нещо важно, че е видял нещо с решаващо значение, но не го е разбрал достатъчно добре. Колите преминават с тътен покрай него. Някакво аварийно превозно средство се чува отдалеч. Отпива малко кафе през отвора на пластмасовия капак и гледа жената, която чака от другата страна на улицата с треперещо куче на каишка. Един камион преминава плътно пред Кенет и земята се тресе от огромната тежест. Чува някакъв хихикащ смях и успява да си помисли, че звучи изкуствено, и веднага след това усеща силен удар в гърба. Прави няколко стъпки напред на шосето, за да не загуби равновесие, обръща се и вижда едно десетгодишно момиче да го гледа с ококорени очи. Сигурно тя го е блъснала, успява да си помисли той, няма никой друг там. В същия миг чува крещящия звук от спирачките на някаква кола и усеща непонятна сила да го връхлита. Някакъв огромен тежък чук удря краката му. Нещо изхрущява във врата му и изведнъж тялото му просто омеква. Всичко изчезва и той потъва в безтегловност и внезапен мрак.

В асансьора до гаража Ерик си припомня, че след няколко километра беше отбил встрани в канавката на пътя, спря, посочи дървения замък и попита на шега Бенджамин дали би искал да живее там.

— Къде? — попита Бенджамин.

— В дървения замък — беше отговорил той, но вече не си спомняше какво му каза Бенджамин.

Слънцето вече е на път да залезе, косо падащата светлина блести в леда на локвите вода на паркинга на неврологичната клиника. Чакълът върху асфалта хрущи под гумите на колата, когато завива към главния вход.

Ерик, разбира се, си дава сметка за това, колко невероятно е Бенджамин да е имал предвид тъкмо този дървен замък, но не е невъзможно. Той подкарва на север по Е4, като междувременно намаляващата светлина прави светът да изглежда замътен. Мига, за да вижда по-добре. Едва когато сините тонове изпъкват, мозъкът му разбира, че всъщност се здрачава.

Половин час по-късно той вече приближава към дървения замък. Опитал е да се свърже с Кенет четири пъти, за да разбере дали е успял да проследи разговора с Бенджамин, но никой не отговаря и Ерик също не оставя съобщение. Небето над голямото езеро задържа слаба светлина, докато гората е напълно черна. Той бавно кара по тесния път към малкото населено място, което е успяло да се образува около водата. Фаровете на колата преминават върху новопостроени вили, къщи от края на двайсети век и малки вилички, няколко прозореца отразяват светлините и накрая фаровете минават през входна врата с три колела. Той забавя и вижда дървеният замък да се откроява зад висок плет. Ерик минава покрай още няколко къщи и след това паркира отстрани на пътя. Той оставя колата и се връща назад, отваря врата на ограда към заградено място с вила в тъмни тухли, навлиза навътре през тревата и заобикаля къщата. Върху един пилон въжето за знамето плющи и се удря в метала. Ерик се прехвърля през оградата към съседното място, прекосява покрай плувен басейн, покрит с потракващо пластмасово покривало. Големият сегмент на прозорците на ниската къща към езерото е черен. Каменната настилка е покрита от тъмни листа. Ерик ускорява крачките си, вижда вече дървения замък от другата страна на иглолистния плет и се промъква през него.