Ларс Кеплер - Хипнотизаторът

Мястото е по-прикрито за външни погледи от другите, мисли си той. Една кола минава по пътя, светлината от фаровете осветява няколко дървета и Ерик си мисли за странната фотография на Айда. Жълтата трева и храстите. Приближава се до голямата дървена къща и забелязва, че сякаш син огън гори в една от стаите.

Дървеният замък има високи прозорци с издадени напред стрехи, които изглеждат като плетена дантела, а стъклата им са разделени на множество по-малки квадрати. Изгледът към езерото сигурно е чудесен, мисли си той. Една по-висока шестоъгълна постройка във формата на кула към едното крило и два остъклени еркера с островърхи покриви правят къщата да изглежда като миниатюрен замък от дърво. Външният стенен корниз в основата си е хоризонтален, но линията се прекъсва от фалшив корниз, който създава впечатление за многоизмерност. Вратата е обрамчена с резба: дървени колони и островърх красив покрив.

Когато Ерик се приближава до прозореца, той вижда, че синята светлина идва от телевизор. Някой гледа фигурно пързаляне. Камерите следват завихрени прехвърляния, въртеливи скокове и бързи резки спирания с кънките. Синята светлина пулсира върху стените на стаята. На канапето седи дебел мъж, обут със спортни панталони. Той оправя очилата си и отново се обляга назад. Изглежда, че е сам в стаята. На масата се вижда само една чаша. Ерик се опитва да погледне в съседната стая. Нещо прошумява леко от вътрешната страна на стъклото. Ерик продължава към следващия прозорец и надниква в една спалня с неоправено легло и затворена врата. Намачкани носни кърпи стоят до чаша с вода на нощното шкафче. На стената виси карта на Австралия. Върху ламарината на прозореца капе. Ерик следва външната стена до следващия прозорец. Пердетата са дръпнати. Няма как да се види нещо между тях, но странното потропване отново се чува, заедно с някакъв кликващ звук.

Той върви по-нататък, заобикаля шестоъгълната постройка на кулата и надниква след това в една столова. Тъмна мебелировка се вижда насред блестящия дървен под. Нещо подсказва на Ерик, че тя се използва много рядко. Пред витринен шкаф се вижда черен предмет на пода. Калъф за китара. Чува се дрънчащ звук. Ерик се накланя напред към стъклото, с ръце се опитва да изолира отражението на сивото небе и вижда голямо куче да тича срещу него по пода. Кучето тупва върху прозореца, надига се към стъклото и лае. Ерик отстъпва заднешком, спъва се в една саксия, бързо заобикаля къщата и чака с разтуптяно сърце.

След малко кучето престава да лае. Запалва се външното осветление, след което отново се гаси. Ерик не разбира какво прави тук. Чувства се ужасно сам. Не знае какво да направи. Разбира, че е по-добре да се върне обратно в стаята си в Каролинския институт, и тръгва към предната страна на дървения замък и към площадката пред входа.

Когато заобикаля къщата, той вижда човек пред осветения вход. На стълбите стои дебелият мъж с пухено яке. Лицето му веднага придобива тревожен вид, когато вижда Ерик. Може би бе очаквал дете, което си прави шеги, или пък някоя сърна.

— Здравейте — казва Ерик.

— Това е частна собственост — извиква мъжът с пресипнал глас.

Кучето започва да лае зад затворената външна врата. Ерик се доближава и открива, че пред къщата стои жълта спортна кола. Тя има само две места, а багажникът очевидно е прекалено малък, за да побере човек.

— Това порше твое ли е? — пита Ерик.

— Да, мое е.

— Имаш ли и други коли?

— Защо те интересува?

— Синът ми изчезна — отговаря сериозно Ерик.

— Нямам други коли — заявява мъжът. — Окей ли е?

Ерик си записва номера на колата.

— Може ли да си тръгваш?

— Да — отговаря Ерик и тръгва към оградата.

Стои известно време в мрака на пътя и гледа дървения замък, преди да се върне в колата си. Изважда малката дървена кутийка с папагала и туземеца, изсипва няколко малки хапчета в дланта си, брои ги с палеца си, кръгли и гладки, хлъзгави, и след това ги слага в устата си.

След кратко колебание той набира номера на Симоне и чува сигналите. Мисли си, че тя положително е у дома при Кенет, яде сандвич с колбас и маринована краставичка. Сигналите звучат проточено в тишината. Ерик си представя апартамента на улица Лунтмакаргатан, антрето с външните дрехи, плафониерата на стената, кухнята с тясната, продълговата дъбова маса, столовете. Пощата е струпана пред входната врата на килимчето в антрето, купчина от сметки, вестници, ламинирани рекламни брошури. Когато се чува сигналът от телефона, той не оставя никакво съобщение, просто прекъсва разговора, завърта ключа на колата, обръща и тръгва обратно към Стокхолм.