Ларс Кеплер - Хипнотизаторът

— Но пък аз открих нещо — отговаря Юна.

Другият крещи нещо.

— Ще го направя по моя начин — казва Юна със спокоен глас, след което прекратява разговора.

Връща телефона на Даниела и благодари тихо.

— Трябва да разпитам пациента — сериозно казва той.

— Съжалявам — казва Ерик. — На същото мнение съм като доктор Ричардс.

— Кога ще може да говори с мен? — пита Юна.

— Не и докато се намира в състояние на шок.

— Знаех, че така ще отговориш — тихо казва Юна.

— Положението все още е твърде критично — обяснява Даниела. — Белият дроб е увреден, тънкото черво и черният дроб и…

Влиза мъж с изцапана полицейска униформа. Погледът му е неспокоен. Юна маха с ръка, пристъпва напред и се здрависва с него. Казва му нещо с тих глас, при което полицаят прокарва ръка през устата си и поглежда към лекарите. Криминалният инспектор повтаря на полицая, че следват обичайната процедура и трябва да се запознаят с обстоятелствата, че би им било от голяма полза.

— Да, значи — казва полицаят и леко се прокашля. — Чухме по радиото, че един чистач е открил мъртъв мъж в тоалетната на спортното игрище в Тумба. Вече сме в колата, на улица Худингевеген сме и трябва само да завием по улица Далвеген и нагоре към езерото. Яне, колегата ми, влиза вътре, докато аз говоря с чистача. Отначало смятахме, че става дума за свръхдоза, но скоро ми става ясно, че нещата стоят другояче. Яне излиза от съблекалнята, лицето му е бяло като платно и като че не иска да ме пусне вътре. Всичко е в кръв навсякъде, повтаря той три пъти, сяда направо на стълбите и…

Полицаят млъква, сяда на един стол и гледа втренчено пред себе си с полуотворена уста.

— Искаш ли да продължиш? — пита Юна.

— Да… линейката пристига на мястото, мъртвият е идентифициран и аз получавам нареждане да съобщя на семейството. Нямаме достатъчно хора, така че се налага да отида сам. Защото шефката ми казва, че не иска да праща Яне в това състояние, което е разбираемо.

Ерик си поглежда часовника.

— Имаш време да чуеш това — казва му Юна със спокойното си финландско произношение.

— Починалият — продължава полицаят със сведен поглед — е учител в гимназията в Тумба и живее в новия квартал от типови жилища, намиращ се горе на хълма. Никой не отваря вратата. Звъня няколко пъти. Значи, не знам какво ме накара да заобиколя всички къщи в редицата и да светна с фенера през един прозорец от задната страна. — Полицаят млъква, устните му треперят и той започва да чопли облегалката на стола с нокът.

— Моля те, продължавай — казва Юна.

— Трябва ли, защото аз… аз…

— Ти си намерил момчето, майката и петгодишното момиченце. Единствено момчето било още живо.

— Макар че мислех… аз…

Той млъква, лицето му е съвършено бяло.

— Благодаря ти, че дойде, Ерланд — казва Юна.

Полицаят кима бързо и се надига, поглажда объркано с ръка по изцапаното си яке и излиза от стаята.

— Всички бяха нарязани — продължава Юна. — Пълно безумие, направо са накълцани, ритани са, удряни, ръгани, а момиченцето… то беше разчленено на две части. Долната част на тялото и краката бяха в креслото пред телевизора, а…

Млъква и наблюдава Ерик, преди да продължи:

— Изглежда, нападателят е знаел, че бащата на семейството се е намирал на спортното игрище — обяснява Юна. — Имало е футболен мач, той е бил съдия. Извършителят е чакал да остане сам, преди да го убие, започнал е разчленяване, агресивно разчленяване, и после е отишъл до къщата, за да убие останалите.

— В този ред ли са се случили събитията? — пита Ерик.

— Това е моето мнение — отговаря инспекторът.

Ерик усеща как ръката му трепери, когато докосва устните си. Баща, майка, син, дъщеря, не престава да мисли той и среща погледа на Юна Лина.

— Извършителят е искал да унищожи цялото семейство — заключава Ерик с тих глас.

Юна прави несигурен жест.

— Точно това е, което… Едното дете все още липсва, голямата сестра. Момиче на двадесет и три години. Не можем да я открием. Няма я в нейното жилище в Сундбюберг, нито при приятеля й. Допускаме, че извършителят търси и нея. Затова искаме да разпитаме свидетеля колкото се може по-скоро.

— Ще вляза да направя пълен преглед — казва Ерик.

— Благодаря — кима Юна.

— Но не можем да рискуваме живота на пациента с…

— Наясно съм — прекъсва го Юна. — Въпросът е, че колкото повече време минава, без да имаме някаква следа, с толкова повече време разполага извършителят, за да търси голямата сестра.