Ларс Кеплер - Хипнотизаторът

Двама униформени полицаи стоят пред вратата на отделение Н18. На Ерик му се струва, че долавя следа от безпокойство да се изписва по лицата им при приближаването му. Може би са просто уморени, мисли си той, когато спира пред тях и се легитимира. Те поглеждат набързо легитимацията, натискат копчето и вратата се отваря с бръмчене.

Ерик влиза, ръкува се с Даниела Ричардс и забелязва стиснатите й устни и прикритото напрежение в движенията й.

— Сипи си кафе — казва тя.

— Имаме ли време за кафе? — пита Ерик.

— Овладяла съм кръвоизлива в черния дроб — отговаря тя.

Мъж на възраст около четирийсет и пет години, облечен с дънки и черно сако, стои и чука по стъклото на автомата за кафе. Косата му е цялата рошава и руса, устните са сериозни, стиснати. Ерик си мисли, че това, може би, е мъжът на Даниела, Магнус. Никога не го е срещал, само е виждал снимката му в кабинета на Даниела.

— Това мъжът ти ли е? — пита Ерик, сочейки го.

— Какво? — тя изглежда едновременно развеселена и учудена.

— Помислих, че Магнус е дошъл с теб.

— Не — смее се тя.

— Сигурна ли си? Мога да го питам — шегува се Ерик и тръгва към мъжа.

Мобилният телефон на Даниела звъни и тя го изважда, смеейки се.

— Ерик, недей — казва тя, преди да сложи телефона до ухото си и да отговори: — Да, Даниела е. — Слуша, но не чува нищо. — Ало?

Изчаква няколко секунди, после завършва иронично с хавайския поздрав „алоха“, преди да затвори телефона и да последва Ерик.

Той е застанал пред русия мъж. Автоматът за кафе бръмчи и свисти.

— Пийнете малко кафе — казва мъжът и се опитва да сложи чашката за кафе в ръката на Ерик.

— Не, благодаря.

Мъжът опитва от кафето, усмихва се и малки трапчинки се появяват на лицето му.

— Хубаво е — казва той и отново се опитва да даде чашката на Ерик.

— Не, не искам.

Мъжът отпива още малко, гледайки Ерик.

— Дали бих могъл да ползвам вашия телефон? — пита той изведнъж. — Ако е възможно. Забравих моя в колата.

— Сега пък искате да ви дам телефона си — казва Ерик хладно.

Русият мъж кима и го гледа със светлите си очи, сиви като полиран гранит.

— Можете пак да използвате моя — казва Даниела.

— Благодаря.

— Няма защо.

Русият мъж взима телефона, гледа го и среща погледа й.

— Обещавам, че ще ви го върна — казва той.

— И без това само вие го ползвате — шегува се тя.

Той се смее и отива настрана.

— Това трябва да е мъжът ти — казва Ерик.

Тя поклаща глава, усмихвайки се, изведнъж изглежда много уморена. Търкала си е очите и е размазала сребристосива очна линия по бузата си.

— Да погледна ли пациента? — пита Ерик.

— Да, моля те — кима тя.

— Така и така съм тук — добавя той.

— Ерик, много държа да чуя мнението ти, чувствам се несигурна.

Отваря тежката безшумна врата и той я следва в топлата стая, намираща се непосредствено до операционната зала. Едно слабо момче лежи в леглото. Две сестри сменят превръзките на раните му. Има десетки прорезни рани и намушквания навсякъде по тялото. По стъпалата, по гърдите и корема, по врата, по темето, по лицето и ръцете.

Пулсът е слаб, но много учестен. Устните му са сиви като алуминий, поти се и очите му са плътно затворени. Носът изглежда счупен. Един кръвоизлив се разпространява като тъмен облак под кожата от врата надолу към гърдите.

Ерик отбелязва, че въпреки нараняванията, лицето на момчето е красиво.

Даниела докладва тихо за развитието, разказва как показателите на момчето са се променяли, когато едно почукване я кара изведнъж да млъкне. Отново русият мъж. Той им маха през остъклената врата.

Ерик и Даниела се споглеждат и напускат болничната стая. Русият мъж отново е застанал до свистящия автомат за кафе.

— Едно голямо капучино — обръща се той към Ерик. — От това имаш нужда, преди да се срещнеш с полицая, който е намерил момчето.

Едва сега Ерик разбира, че русият мъж е криминалният инспектор, който го бе събудил преди по-малко от час. Финландският му акцент не беше толкова осезаем по телефона или просто Ерик бе прекалено уморен, за да го усети.

— Защо да се срещам с полицая, който е намерил момчето? — пита Ерик.

— За да разбереш защо се налага да го разпитам…

Юна млъква, когато телефонът на Даниела иззвънява. Изважда го от джоба на сакото си и без да обръща внимание на протегнатата й ръка, бързо поглежда дисплея.

— Сигурно е за мен — казва Юна и отговаря. — Да… Не, искам го тук. Добре, но това не ме интересува.

Инспекторът се усмихва, слушайки възраженията на колегата си в телефонната слушалка.