Ларс Кеплер - Хипнотизаторът

Къщата е празна, мисли си Юна и се доближава до стълбата на площадката. Дъските слабо пропукват под тежестта му. Гледа дали пердетата няма да се раздвижат, след като чука на вратата. Нищо не се случва. Изчаква малко, а после застива на място, струва му се, че е чул нещо и обхожда с поглед гората около къщата, храсталаците и дънерите на дърветата.

Той вади пистолета си, тежък Смит & Уесън, който предпочита пред стандартното оръжие с марка Зиг Зауер, смъква предпазителя и проверява дали патронът е на мястото си. Изведнъж нещо прошумолява в края на гората и една сърна притичва между дърветата с бързи, поривисти движения. Кристина Андершон се усмихва притеснено в отговор, когато я поглежда. Той сочи към прозореца, тръгва внимателно напред и поглежда в къщата през пролуката на пердето.

В дрезгавината той вижда една маса от плетена тръстика с издраскана стъклена плоча и светлокафяво канапе. Върху облегалката на червен стол се сушат чифт бели памучни бикини. В бокса се виждат няколко пакета макарони, бурканче песто, консерви и мрежа с ябълки. Няколко прибора проблясват на пода пред умивалника и под кухненската маса. Юна се връща към площадката, дава знак на Кристина Андершон, че ще влезе вътре, после отваря вратата и се придвижва напред, получава знак от Кристина Андершон, надниква вътре и след това продължава през прага.

Ерик седи в колата и от разстояние само може да предполага какво се случва. Вижда Юна Лина да изчезва в кафявата къща, следван от друг полицай. След малко той излиза отново на площадката. Трима полицаи заобикалят къщата и спират пред него. Стоят и говорят, гледат една карта, сочат към пътя и другите къщички. Юна изглежда иска да покаже на един от тях нещо в къщата. Всички влизат вътре и последният затваря вратата след себе си.

Внезапно Ерик вижда, че някой стои сред дърветата, там, където теренът се спуска под наклон към блатото. Слаба жена с пушка в ръка, ловна пушка. Блестящата двойна цев се влачи по земята, когато тя тръгва към къщата. Ерик вижда как тя леко преминава през туфи от боровинки и мъхове.

Полицаите не могат да видят жената, нито тя има възможност да ги види.

Ерик набира мобилния номер на Юна.

Телефонът започва да звъни на седалката до него.

Жената бавно върви сред дърветата с отпусната пушка в ръка. Ерик си дава сметка, че може да възникне опасна ситуация, ако полицията и жената се изненадат взаимно. Излиза от колата, затичва се към входа на къщата, а след това тръгва по-бавно.

— Здравей — извиква той.

Жената спира и обръща поглед към него.

— Доста е студено днес — казва той тихо.

— Какво?

— Студено е в гората — казва той по-високо.

— Да — отговаря тя.

— Нова ли си тук? — пита той и продължава да се приближава към нея.

— Не. Това е къщата на леля ми.

— Соня леля ли ти е?

— Да — усмихва се тя.

Ерик стига до нея.

— Какво ловуваш?

— Зайци — отговаря тя.

— Мога ли да видя пушката?

Тя счупва пушката и му я подава.

Върхът на носа й е зачервен. Сухи борови иглички са затъкнати из косата й с пясъчен цвят.

— Евелин — казва той спокойно, — тук има няколко полицаи, които искат да поговорят с теб.

Тя изглежда разтревожена, прави крачка назад.

— Ако имаш време — казва той с усмивка.

Тя кима едва и Ерик се провиква към къщата.

Юна излиза с раздразнен израз на лицето, готов да го изкомандва да се върне в колата. Когато вижда жената, застива за частица от секундата.

— Това е Евелин — казва Ерик и протяга пушката към Юна.

— Здравей — казва Юна.

Лицето й пребледнява, изглежда, като че всеки момент ще припадне.

— Трябва да говоря с теб — пояснява сериозно Юна.

— Не — прошепва тя.

— Влез в къщата.

— Не искам.

— Не искаш ли да влезеш?

Евелин се обръща към Ерик:

— Трябва ли? — пита го с трепереща уста.

— Не — отговаря й той. — Сама ще решиш.

— Влез вътре, ако обичаш — казва Юна.

Тя поклаща глава, но все пак влиза след него в къщата.

— Ще чакам отвън — казва Ерик.

Отдалечава се малко от входа на къщата. Чакълът е покрит с борови иглички и кафяви шишарки. През стените на къщата чува Евелин да крещи. Единствен вик. Звучи самотно и отчаяно. Израз на непонятна загуба. Той разпознава толкова добре този вик от времето в Уганда.

Евелин седи на канапето с ръце, притиснати между бедрата. Лицето й е с цвят на пепел. Вече знае какво се е случило със семейството й. Снимка в рамка, която прилича на гъба мухоморка, лежи на пода. Майката и бащата са седнали в нещо като хамак. Малката сестра е между тях двамата. Родителите са примижали срещу силната слънчева светлина, докато очилата на малката сестра блестят.