Ларс Кеплер - Хипнотизаторът

— Моите съболезнования — казва Юна приглушено.

Брадичката й трепери.

— Мислиш ли, че би могла да ни помогнеш да разберем какво се е случило? — пита той.

Столът скърца под тежестта на Юна. Той изчаква малко и после продължава:

— Къде се намираше в понеделник на седми декември?

Тя поклаща глава.

— Вчера — уточнява той.

— Бях тук — казва тя тихо.

— В къщата?

Тя среща погледа му:

— Да.

— Целия ден ли не си излизала?

— Не.

— През цялото време ли беше тук?

Тя прави жест към леглото, където лежат учебниците й по обществени науки.

— Следваш ли?

— Да.

— Значи не си напускала къщата вчера?

— Не.

— Има ли някой, който може да го потвърди?

— Какво, какво?

— Имаше ли някой с теб тук? — пита Юна.

— Не.

— Имаш ли представа кой би могъл да направи това на семейството ти?

Тя поклаща глава.

— Някой заплашвал ли ви е?

Тя сякаш не го чува.

— Евелин?

— Какво? Какво каза?

Пръстите й са здраво притиснати между краката.

— Някой заплашвал ли е семейството ти, имате ли неприятели, врагове?

— Не.

— Знаеш ли, че баща ти е имал големи дългове?

Тя поклаща глава.

— Имал е — казва Юна. — Баща ти е взимал назаем пари от криминално проявени хора.

— Аха.

— А може ли да бъде някой от тях, който…

— Не — прекъсва го тя.

— Защо не?

— Нищо не разбирате — тя повишава тон.

— Какво е това, което не разбираме?

— Нищо не разбирате.

— Разкажи ни какво…

— Няма как! — крещи тя.

Започва да плаче така, направо, с незащитено лице. Кристина Андершон отива към нея, прегръща я и след малко тя се поуспокоява. Седи съвсем спокойно в прегръдката на полицайката, докато отделни хлипове плач преминават през тялото й.

— Малката ми — шепне й Кристина Андершон утешително.

Тя е притиснала момичето до себе си и я гали по главата. Внезапно Кристина изкрещява и отблъсква Евелин направо долу, на пода.

— По дяволите — тя ме ухапа… Адски силно ме ухапа.

Тя гледа потресена окървавените си пръсти. Кръвта тече от рана в средата на шията.

Евелин седи на пода, прикрива с ръка обърканата си усмивка. После обръща очи и рухва на пода в безсъзнание.

Петък сутрин, единайсети декември

Часът е едва пет и половина сутринта, когато някъде в апартамента започва да се чука. Симоне чува звука като част от мъчителен сън, където тя трябва да повдига различни черупки на раковини и порцеланови капачета. Тя знае правилата, но въпреки това прави грешки. Едно момче чука по масата и показва колко грешки е направила. Симоне се върти в съня и стене, отваря очи и изведнъж е напълно будна.

Някой или нещо чука вътре в апартамента. Тя се опитва да локализира звука в тъмното, лежи напълно неподвижно и слуша, но почукванията са престанали.

Тя чува как Ерик хърка приглушено до нея. Нещо в тръбите пропуква. Вятърът бие в стъклата на прозорците.

Минава й през ума, че сигурно е преувеличила звука в съня си, когато чукането отново започва. В апартамента има някой. Ерик е взел таблетки и спи дълбоко. Звукът от някаква кола долу на улицата влиза шумно през прозореца. Похъркванията на Ерик утихват, когато тя слага ръка на рамото му. Той се обръща със сумтене в съня си. Колкото може по-тихо, тя се измъква от леглото и се промъква през вратата на спалнята, която е полуотворена.

Нещо свети в кухнята. Когато тя се придвижва през антрето, вижда някаква светлина да виси във въздуха като син газов облак. Това е лампата на хладилника. Фризерът и хладилникът стоят полуотворени. От фризера капе, водата е потекла по пода. Капки се стичат по размразените хранителни продукти и се приземяват с почукване върху пластмасовата настилка.

Симоне усеща колко е студено в кухнята.

Мирише на цигарен дим.

Тя поглежда към антрето.

Тогава открива, че външната врата стои полуотворена.

Забързва към стаята на Бенджамин. Но той спи съвсем спокойно. За малко тя остава там и се вслушва в неговото равномерно дишане.

Когато отива да затвори външната врата, дъхът й замира. Някой стои в пролуката на външната врата. Фигурата й кима и й подава някакъв предмет. Минават няколко секунди, преди тя да проумее, че това е сутрешният вестник. Той иска да й даде сутрешния вестник. Тя благодари, взима го и когато най-сетне затваря и заключва вратата, забелязва, че цялото й тяло се тресе.

Пали всички лампи и оглежда апартамента. Като че нищо не липсва.

Симоне застава на колене и събира водата от пода, когато Ерик влиза. Той взима една хавлиена кърпа, хвърля я върху пода и започва да подсушава с крак.