Ларс Кеплер - Хипнотизаторът

Ожениха се само след година и почти веднага се опитаха да имат деца. Оказа се трудно, заредиха се четири помятания едно след друго. Ерик си спомняше ясно един от случаите. Симоне беше в шестнайсетата седмица, когато спонтанно абортира женски зародиш. Точно две години след това помятане се роди Бенджамин.

С примижал поглед Ерик гледа през прозореца на колата и чува тихия разговор на Юна по полицейското радио с колегите, пътуващи към Вермдьо.

— Мислех за нещо — каза Ерик.

— Да?

— Казах, че Йозеф Ек не би могъл да избяга от болницата, но сега ми се струва, че ако е бил в състояние да си нанесе сам всички тези удари с нож, не бива да сме прекалено сигурни.

— И аз мислех същото — отговаря Юна.

— Окей.

— Вече съм поставил един от моите хора пред стаята.

— Най-вероятно това е напълно излишно — казва Ерик.

— Да.

Три коли спират в редица покрай канавката на пътя под един електрически стълб. Четирима полицаи, огрени от светлината на лампата, си говорят и обличат защитните си жилетки, сочат в някаква карта. Слънчевата светлина проблясва в стъклата на някаква стара оранжерия.

Юна отново сяда на мястото на шофьора и с него вътре влиза хладният въздух. Чака другите да заемат местата си в колите и замислено барабани с едната си ръка по волана.

От полицейското радио изведнъж се чува остър звук, след което силно пращене, което прекъсва рязко. Юна сменя канала на радиото, проверява дали всички в групата са налице, обменя няколко думи с всеки един, преди да завърти ключа и да запали колата.

Колите продължават покрай разорана нива, покрай брезова горичка и голям ръждясал силоз.

— Ще изчакаш в колата, когато пристигнем — казва тихо Юна.

— Да — отговаря Ерик.

Няколко врани излитат от шосето, размахвайки крила.

— Какви са негативните страни на хипнозата? — пита Юна.

— Какво имаш предвид?

— Бил си един от най-добрите на света, но си прекратил.

— Хората имат различни причини да крият нещата — отговаря Ерик.

— Това е ясно, но…

— И тези причини са много трудни да бъдат преценени при хипнозата.

Юна го поглежда скептично.

— Защо ли не ми се вярва, че това е причината да се откажеш?

— Не ми се говори за това — казва Ерик.

Дънери на дървета пробягват отстрани на пътя. Гората става по-дълбока и по-тъмна навътре. Чакълът хрущи под колата. Завиват по тесен горски път, преминават покрай няколко вилички и спират. Далеч нататък, между клоните, Юна вижда кафява дървена къща насред сумрачна полянка.

— Разчитам, че ще стоиш в колата — казва той на Ерик и слиза.

Докато Юна върви към входа, където другите полицаи вече чакат, той отново мисли за хипнотизираното момче, Йозеф. Думите, които просто се изливаха от отпуснатите му устни. Едно момче, което описваше своята животинска агресия с дистанцирана проницателност. Споменът трябва да е бил съвсем ясен за него: фебрилните конвулсии на малката сестра, бликащият гняв, изборът на ножове, еуфорията от прекрачването на границите. Към края на хипнозата описанията на Йозеф станаха по-объркани, беше трудно да се разбере какво има предвид, какво беше разбрал, дали голямата сестра Евелин всъщност го беше принудила да извърши убийствата. Юна събира четиримата полицаи около себе си. Без да създава излишно напрежение, той описва сериозността на положението и дава инструкции за използването на огнестрелно оръжие, разяснява, че евентуален ефективен огън при всички обстоятелства трябва да бъде насочен към краката. Избягва термини от своето обучение по специална полицейска тактика и вместо това обяснява, че най-вероятно става дума за съвършено безопасен човек.

— Искам да призова всички да се държат внимателно, за да не изплашат момичето — казва Юна. — Тя може би е уплашена, може би е наранена, но същевременно не бива да забравяте нито за миг, че може да става дума за опасна личност.

Той изпраща патрул от трима полицаи около къщата, казва им да внимават и да не стъпват в лехата с подправките, да минат по-встрани, за да се доближат от задната страна на сигурно разстояние.

Тръгват надолу по горския път, един от тях спира и си слага енфие под устната. Фасадата на къщата в шоколадовокафяв цвят се състои от наредени застъпващи се панели. Основите са бели, а външната врата — черна. Розови пердета закриват прозорците. Не се вижда дим в комина. На стълбите към антрето има метла и жълта пластмасова кофа със сухи елхови шишарки.

Юна вижда, че полицейският патрул заема позиция около къщата на достатъчно разстояние и с извадени оръжия. Един клон пропуква. В далечината се чуват ехтящите почуквания на един кос. Юна проследява преместването на полицаите с поглед, като в същото време бавно се доближава до къщата, опитва се да види нещо през розовите пердета. Прави знак на помощник-полицая Кристина Андершон, млада жена с остри черти на лицето, да спре намясто. Тя е със зачервени бузи и кима, без да отмества поглед от къщата. Със спокойна съсредоточеност тя вади служебния си пистолет и се премества няколко стъпки настрани.