Ларс Кеплер - Хипнотизаторът

— Тръгваме — казва приглушено Бенджамин.

— Довиждане — усмихва се Симоне.

— Довиждане, всичко хубаво — отговаря Нике механично.

Бенджамин мълчаливо върви до Симоне.

— Най-добре да вземем такси — решава тя, когато се приближават до входа на метрото. — Омръзнаха ми тези пътувания с метрото.

— Добре — съгласява се Бенджамин и се обръща.

— Чакай малко — казва Симоне.

Открила е едно от момчетата, които заплашваха момичето. То стои до огражденията към метрото и изглежда, чака нещо. Тя чувства как Бенджамин се опитва да я дръпне настрана.

— Какво има? — пита тя.

— Хайде, ела, да тръгваме. Нали щяхме да вземем такси?

— Трябва просто да говоря с него — казва тя.

— Мамо, зарежи ги — моли я Бенджамин.

Лицето му е бледо и неспокойно и той просто остава на мястото си, когато тя решително се приближава към момчето.

Симоне слага ръка на рамото му и го обръща към себе си. Може би е на тринайсет години, но вместо да се уплаши и изненада, той се усмихва заплашително срещу нея, като че й е приготвил някакъв капан.

— Ще дойдеш с мен при охраната — казва тя решително.

— Какво каза, лелке?

— Видях те, когато…

— Я млъквай! — прекъсва я момчето. — Затваряй си устата, ако не искаш да си изпатиш.

Симоне е толкова поразена, че не знае какво да отговори. А момчето плюе на земята пред нея, прескача ограждението и изчезва бавно надолу в пасажа към метрото.

Симоне е нервна, тя излиза и тръгва към Бенджамин.

— Какво ти каза? — пита я той.

— Нищо — уморено отвръща тя.

Приближават се към стоянката за таксита и се настаняват на задната седалка на първата кола. Когато таксито напуска центъра на Тенста, Симоне споменава, че днес са се обаждали от училището.

— Айда искаше да бъда с нея, когато променя татуировката си — казва тихо Бенджамин.

— Мило от твоя страна.

Те пътуват мълчаливо по Юрставеген, покрай ръждясалата железопътна линия с насип от кафяв чакъл.

— Каза ли на Нике, че е идиот? — пита Бенджамин.

— Сбърках…, аз съм идиот.

— Но как можа?

— Понякога правя грешки, Бенджамин — отговаря тя сподавено.

От моста Тронеберг Симоне вижда Стура Есинген. Ледът още не се е стегнал, но водата изглежда гъста и безцветна.

— Изглежда, че двамата с баща ти ще се разделим — казва тя.

— Така ли… И защо?

— Това няма нищо общо с теб.

— Попитах защо.

— Няма смислен отговор — започва тя. — Баща ти… как да ти обясня? Той е любовта на моя живот, но това… въпреки всичко нещата могат да приключат, човек не го вярва, когато се среща, когато му се раждат деца и… Извинявай, не би трябвало да говоря за това. Просто исках да разбереш защо понякога съм напълно извън равновесие. Всъщност не е сигурно, че ще се разделяме.

— Не искам да ме намесвате.

— Прости ми, че аз…

— Престани тогава — изсъсква той.

Вторник следобед, осми декември

Ерик знаеше, че няма да може да заспи, но все пак опита. През цялото време остана буден, въпреки че криминален инспектор Юна Лина караше изключително внимателно по път 274 през Вермдьо към вилата, където се предполагаше, че се намира Евелин Ек.

Когато минават покрай старата дъскорезница, ситният чакъл започва да хруска под колата. Ерик усеща очите си раздразнени и сухи от капсулите кодеин, които е взел. Примижава с очи, отправил поглед към местност с дървени къщички върху тесни затревени пространства. Голите дървета стърчат в сухия декемврийски хлад. Светлината и цветовете навеждат Ерик на мисли и спомени за излетите от училище, когато беше дете. Мирисът на гнили дънери, уханието на гъби от чернозема. Майка му работеше на половин работен ден като медицинска сестра в гимназията на Солентуна и бе убедена в ползата от чистия въздух. Нейно беше решението той да се казва Ерик Мария. Необичайното име идеше оттам, че майката на Ерик бе ходила на езиков курс във Виена, посетила беше Бургтеатър, където бе гледала пиесата „Бащата“ на Стриндберг с Клаус Мария Брандауер в главната роля. Беше толкова завладяна от видяното, че името на актьора звучеше в нея в продължение на много години. Като дете Ерик се опитваше винаги да скрие второто си име Мария, а като юноша се разпознаваше в песента A Boy Named Sue на една плоча с Джони Кеш, записана в затвора Сан Куентин. „Some gal would giggle and I’d get red, and some guy’d laugh and I’d bust his head, I tell ya, life ain’t easy for boy named Sue.“ (Разхили се момиче, аз се изчервявам,/ изсмее ми се някой тип, главата му разбивам,/ и да ви кажа, не ми е лесно да съм момче на име Сю.) 2 2 Героят в тази кънтри песен е кръстен от баща си с женско име. — Б.р.