Ларс Кеплер - Хипнотизаторът

— По дяволите! — чува тя Ерик да вика от антрето, преди външната врата да се отвори и отново да се затвори.

Петък сутрин, единайсети декември

Нямаше още седем сутринта, когато Юна Лина проведе разговор с доктор Даниела Ричардс. Тя обясни, че според нейната преценка Йозеф вече е в състояние да издържи по-кратък разпит, макар че все още лежи в стаята до операционната.

Когато Юна седна в колата на път за болницата, чувстваше тъпа болка в лакътя. Спомни си предишната вечер. Синята светлина на радиоколите беше обгърнала фасадата на блока до Тантолунден, където живееше Сораб Рамадани. Едрият мъж с момчешката фризура плюеше кръв и мърмореше неразбираемо на езика си, докато патрулната кола го откарваше на задната седалка.

Рони Алфредсон и колегата му Петър Юск бяха открити в бомбоубежището в мазето на блока. Те били заплашени с нож и заключени, след което мъжете откарали патрулната им кола до другия блок и я оставили на паркинга там.

Юна се върна до блока, позвъни на вратата на Сораб, съобщи му, че неговите охранители са заловени и че ако не отвори незабавно, вратата на апартамента ще бъде разбита.

Сораб го пусна вътре, помоли го да седне в синьото кожено канапе, предложи му чай от лайка и се извини от името на приятелите си.

Имаше бледо лице и коса, вързана отзад на опашка. Беше неспокоен, през цялото време погледът му шареше наоколо, извиняваше се непрекъснато и обясни, че напоследък е имал доста проблеми.

— Именно затова — каза той тихо — си взех охранители.

— Какви проблеми си имал? — попита Юна, опитвайки горещия чай.

— Някой ме преследва.

Сораб стана и надникна през прозореца.

— Кой? — попита Юна.

Сораб неохотно, с гръб към него, каза, че не желае да говори за това.

— Длъжен ли съм да говоря? — попита той. — Нямам ли право да мълча?

— Имаш право да запазиш мълчание — съгласи се Юна.

Сораб вдигна рамене.

— Добре тогава.

— Но на мен наистина ми се иска да поговорим — подхвана отново Юна. — Може би мога да ти помогна, мислил ли си за това?

— Благодаря — каза Сораб, обърнат към прозореца.

— Братът на Евелин ли е, който…

— Не — прекъсна го той рязко.

— Не е ли идвал тук Йозеф Ек?

— Той не е неин брат.

— Кой е той тогава?

— Не знам, но той не е нейният брат, той е нещо друго.

След думите, че Йозеф не е брат на Евелин, Сораб отново стана нервен, започна да бърбори за футбол, за немската лига и не отговаряше точно на повечето въпроси. Юна се питаше какво може да е казал Йозеф на Сораб, какво е направил, как е успял да го уплаши дотам, че да му каже къде се намира Евелин.

Юна завива и паркира пред неврологичната клиника, оставя колата, минава през голямото фоайе, взима асансьора до петия етаж, продължава през коридора, поздравява полицая, който стои на пост, и после влиза в стаята на Йозеф.

От стола до леглото се изправя една жена и се представя:

— Лизбет Карлен — казва тя. — Аз съм социален работник и съм тук за подкрепа на Йозеф по време на разпита.

— Много добре — изрича Юна и се здрависва с нея.

Тя го поглежда с поглед, който той поради някаква причина намира за симпатичен.

— Вие ли водите разпита? — пита тя с интерес.

— Да. Извинете ме, казвам се Юна Лина и съм от Държавната криминална полиция, говорихме по телефона.

На равни интервали се чува високият звук от мехурчетата от дренажа на Бюлов, помпата, която е включена с тръба към пунктираната плевра на Йозеф. Дренажът възстановява намаленото налягане, което липсва по естествен начин, тъй че неговият бял дроб да може да функционира по време на лечебния процес.

Лизбет Карлен говори тихо: лекарят е обяснил, че Йозеф трябва да лежи абсолютно неподвижно поради риск от нови кръвоизливи в черния дроб.

— Няма да подлагам на риск здравето му — уточнява Юна и поставя касетофона на масата до лицето на Йозеф.

Прави въпросителен жест към Лизбет, която кима утвърдително насреща му. Включва записа, описва ситуацията: Йозеф Ек ще бъде разпитан информативно, денят е петък, 11 декември, осем часът и петнайсет минути сутринта. След това докладва кои лица се намират в стаята.

— Здравей — казва Юна.

Йозеф го поглежда с натежал поглед.

— Казвам се Юна… криминален инспектор съм.

Йозеф е с притворени очи.

— Как се чувстваш?

Социалната служителка пред прозореца ги следи с поглед.

— Можеш ли да спиш с този бълбукащ апарат? — пита той.

Йозеф бавно кима.

— Знаеш ли защо съм тук?