Ларс Кеплер - Хипнотизаторът

— Не може ли просто да ме оставите на мира?

— Това ли искаш? Това ли искаш наистина?

Тя кима, без да го поглежда.

— Имаш ли нужда от почивка? — пита съветникът.

— Не знам какво му има на Йозеф — тихо казва Евелин. — Не е в ред с главата. Винаги… когато беше малък, се биеше прекалено грубо и прекалено жестоко. Унищожаваше всичките ми вещи, не искаше да имам нищо.

Устата й трепери.

— Когато беше на осем години, ме попита дали искам да станем гаджета. Може би не звучи толкова страшно, но не и за мен, не исках, но той искаше да се целуваме… Страхувах се от него, правеше странни неща, случваше се да влезе в стаята ми през нощта и да ме ухапе до кръв. Започнах да се отбранявам, все още бях по-силната.

Тя бърше сълзите си.

— Тогава той биеше Бъстър вместо мен, ако не направех каквото ми кажеше… ставаше все по-лошо, искаше да гледа гърдите ми, да се къпе с мен… уби Бъстър, кучето ми, и го хвърли от един мост.

Тя става и неспокойно отива до прозореца.

— Йозеф може би беше на дванайсет, когато…

Глсът й секва и тя хлипа тихо, преди да продължи.

— Попита дали искам да му лапна онази работа. Казах му, че е отвратителен. Тогава той отиде при Кнутет и я удари, тя беше само на две години…

Евелин заплаква и се успокоява.

— Бях принудена да го гледам как онанира по няколко пъти на ден… ако откажех, биеше Кнутет, казваше, че ще я убие. Сравнително скоро, може би няколко месеца след това, той започна да настоява да спи с мен, казваше го всеки ден, заплашваше ме… но аз измислих какво да отговоря, казах, че е малолетен, че е забранено, че аз не мога да направя нещо, което е забранено.

Тя избърсва сълзите си.

— Мислех си, че всичко това ще приключи, изнесох се от вкъщи, мина година, но след това той започна да ми се обажда, каза, че скоро ще навърши петнайсет. Тогава се скрих, аз… не разбирам как се е сетил, че съм във вилата, аз…

Тя се разплаква с глас.

— О, боже…

— Значи той заплаши — казва Юна, — той заплаши да убие цялото семейство, ако не…

— Не каза това! — Тя крещи. — Каза, че ще започне с татко. Аз съм виновна за всичко… искам само да умра…

Свлича се на земята, опряна на стената, и се свива на кълбо.

Петък вечер, единайсети декември

Когато Юна влиза в спешното отделение на Каролинската болница, за разлика от друг път не е толкова тихо. Цялото отделение мирише на готвено и пред общата зала има количка с тенджери от неръждаема стомана, чинии, чаши и прибори. Някой е пуснал телевизора и Юна чува звук от тракащи чинии.

Опитва се да си представи как Йозеф е разрязал стария белег от цезарово сечение на майка си, отворил е собствения си път към живота, пътя, който всъщност го е обрекъл да остане без майка, който беше причината майка му никога да не се привърже към него.

Как Йозеф отрано чувства, че не е като другите деца, че е сам. Единственият човек, който му дава любов и грижи, е Евелин. За него е недопустимо да бъде отхвърлен от нея. Най-малкият признак на дистанция го отчайва и вбесява, и гневът му все повече се насочва към любимата малка сестра.

Юна кима на Сунесон, който е застанал пред вратата на стаята на Йозеф Ек, и после поглежда към лицето на момчето. Торбичката на катетъра е наполовина пълна и тежката стойка за вливане непосредствено до леглото го снабдява с течност и кръвна плазма. Краката на момчето стърчат изпод светлосиньото одеяло, ходилата му са мръсни, по хирургическото тиксо, покриващо шевовете, са залепнали косми и боклуци. Телевизорът е включен, но той като че ли не го гледа.

Социалната служителка Лизбет Карлен вече е в стаята. Още не го е видяла, застанала е до прозореца и си слага шнола в косата.

Една от раните на Йозеф отново се е отворила, кръвта тече по ръката му и капе на пода. Възрастна медицинска сестра се е навела над него, отваря компреса и наново залепва раната, измива кръвта и напуска стаята.

— Извинете — казва Юна и настига сестрата в коридора.

— Да?

— Как е той, как е всъщност Йозеф Ек?

— Попитайте лекуващия лекар — отговаря жената и тръгва отново.

— Ще го попитам — усмихва се Юна и бърза след нея. — Но… бих искал да му покажа нещо, което… мога ли да го закарам там с инвалидна количка…

Сестрата поклаща глава и рязко спира.

— Пациентът в никакъв случай не трябва да се мести — казва тя строго. — Какви са тези глупости, той има силни болки, не бива да се движи, може да получи нови кръвоизливи, ако се изправи.

Юна се връща в стаята на Йозеф. Без да чука, влиза при момчето, взима дистанционното, изключва телевизора, пуска касетофона, бързо казва часа, датата и присъстващите в стаята, след което сяда на стола за посетители. Йозеф отваря натежалите си клепачи и го гледа с леко безразличие. Аксиларният гръден дренаж, поставен в гръдния му кош, за да възстанови налягането в пунктирания бял дроб, издава доста приятен, тихо бълбукащ звук.