Пол Ливайн - Ези-тура

Кип беше в единайсети клас и тренираше като откачен, за да попадне във футболния отбор на Бискейн-Татъл — частно училище на бреговете на Бискайския залив. За разлика от вуйчо си, който е парче гранит, Кип е длъгнест и с меки крайници. Има прилична скорост, но посредствени спортни умения, и в момента беше защитник в третия състав на отбора.

— Как мина тренировката, шампионе? — попитах.

— Спрях два паса и няколко нападения.

— Браво.

— Обаче изгорях на три дълги паса.

— Случва се. След лоша игра трябва винаги да прочистваш ума си. Учи се от грешките си, но не живей с тях.

— Знам, вуйчо Джейк. Казвал си ми го милион пъти.

— Побързай — обади се баба. — Вечерята ще изстине.

— Гости ли имаме? — попита Кип.

— Не. Защо? — отвърнах.

— Щото на верандата седи един тип. Люлее се на стола.

— Тип?

— Войник — добави Кип. — Всъщност сержант. Има три нашивки.

Отворих вратата и излязох на верандата, при което се разбягаха няколко гущера. Беше горещо, влажно и миришеше на жасмин. Жакарандата на алеята отпред ронеше последните си пурпурни цветове — предаваше се пред лятната жега.

На люлеещия се стол на баба на верандата седеше Мануел Домингес. Къса подстрижка, квадратна челюст, начало на двойна брадичка. Беше със синя парадна армейска униформа. Месингов диск с две кръстосани карабини го обозначаваше като пехотинец. Нашивки със златни нишки на двете рамене показваха, че е сержант. Четири златни ивици на десния ръкав сочеха, че е служил в чужбина, в няколко военни зони. На гърдите имаше подобие на плодова салата от разноцветни панделки. Ако трябваше да позная, щях да предположа, че това е някакъв знак за отлична служба и храброст. Може би от Пустинна буря, или Афганистан, или може би битката при Гетисбърг — бог знае.

Защото нищо от това не беше истинско.

Мануел Домингес не беше никакъв сержант. Никога не беше ставал бойскаут, да не говорим за служба в армията.

Бивш клиент. Мошеник на дребно и измамник, когото бях измъквал от съдебната зала няколко пъти, но и няколко пъти бях оставял вътре. В престъпленията му обаче нямаше насилие и присъдите му винаги бяха кратки. Последно го отървах за шашма с лотария, при която събирал пари от наивници, без да смята да им ги връща.

— Ей, Мануел — казах. — В какво те обвиняват този път?

— Nada, jefe.

— Тогава защо си тук? Искаш да хапнеш панирано пиле ли?

— Вече ядох.

— Чакай да позная. Във „Фордж“.

Той козирува енергично:

— Севиче с миди, стек с костта, с гарнитура картофи с пармезан и трюфели. Роз Мари хапна черен хайвер и морски език. И за десерт суфле с карамел.

— И „Джони Уокър“ вместо сос с всичко това?

— Че може ли иначе?

— И кой плати?

— Един ортодонт от Топика. Тук е на конгрес. Влязох с бастуна. Роз Мари, естествено, носеше възглавницата за бременност под роклята. Приличаше на в осмия месец, бих казал. Ортодонтът ни поръча бутилка шампанско, после дойде на масата ни, за да ми стисне ръката и да дръпне реч на тема „благодаря ти за службата“. Аз му разказах как съм обезвреждал самоделни бомби в Ирак и как не съм успял да се справя с една както трябва. Разбира се, настоя да плати сметката. После жена му си направи селфи с нас, за да има какво да показва на приятелите си у дома.

— Никакви снимки, Мануел. Обясних ти, че не бива да оставяш улики.

— Добре де, какво лошо има в това?

— Всъщност да носиш тези медали е федерално престъпление.

— Кажи го на Джон Уейн. Когато излязох оттам, ме изпратиха с овации.

Домингес беше по същество професионален авантаджия и пускаше шашмата с гладния войник из целия град. Вторник вечер във „Фордж“, четвъртък в „Каменния рак“, през лятото в „Катсуя“, за да похапне суши. Не помня целия му график.

— А как е прекрасната Роз Мари? — попитах.

— Много добре. Може да роди буквално следващата седмица.

— Е, след като не са те закопчали, защо се мотаеш на верандата ми?

Той сбърчи вежди и присви устни. Стори ми се смутен, ако това е възможно при измамник от кариерата.

— Когато бях в пробация, трябваше да завърша някакви курсове за квалификация.

— Ако беше завършил готварство, нямаше да се налага да причакваш наивни ортодонти.

— Всъщност учих за частен детектив. Взех изпитите и си получих лиценз.

— Честито. Значи най-после са се отказали от изискванията за почтеност.

— Използвах псевдоним, но все пак получих значката. Сега съм частен копой.