Пол Ливайн - Ези-тура

— Това е минало, бабо. Развил съм се.

— Крайно време беше.

Баба беше права. На по-млади години, с лукава усмивка и пълни кофи ласкателства, разкопчавах блузите на безброй барманки, кандидат-актриси и моделки, току-що слезли от автобуса от дълбоката провинция. Емоционалната ми зрелост беше нулева. Нищо извън обхвата на собственото ми удоволствие не беше от значение. Сега обаче, след толкова много пропилени години, нямах сериозна връзка и усещах какво съм пропуснал… взаимната отдаденост, стремежа да помагаш на другия. Сега, когато гоня средната възраст… не, по дяволите, в нея съм… усмивката ми става кисела, косата ми е осеяна със сиво и усещам някаква празнота, като че ли съм изпаднал от играта. Заслужавам ли изобщо жена като Виктория Лорд? Умна, способна, завършена жена, която отгоре на всичко успява и да ръмжи прелъстително, като същинска лъвица.

— Някакъв друг съвет, бабо?

— Нищо, за което да не си се сетил. Трябва да намериш това руско момиче с лоша репутация.

— Да, това е най-важното. Но тя не се е връщала в квартирата, в която е живяла с другите момичета от бара. Казали са на ченгетата, че не знаят къде е, а моят детектив не може и да припари до тях.

— Ами тогава надигни мързеливия си задник и си свърши работата сам — каза баба. — Както едно време.

Вече бях изпратил Сам Преслър, моя детектив, до клуб „Анастасия“, но той не успял да мине покрай бияча с черен костюм край кадифеното въже. „Частен клуб“ — казал му онзи. Което означава, че трябва да влезеш с някое от момичетата, които тайно работят там. Преслър беше пенсиониран полицай, който ходеше с немачкаеми бели ризи с къси ръкави и широки панталони. Шансът да го избере някоя от бардамите беше колкото моя да стана мис Вселена. Преди да си тръгне беше прегледал боклука в контейнера зад заведението, за да търси улики, но си дойде с празни ръце, ако не се брояха петната по панталоните му и миризмата, която донесе в офиса ми.

Също така отделих двайсет секунди, за да проуча полет 100 на Аерофлот, защото момент преди да бъде убит Горев беше казал на Надя:

„Питаха ли те за Аерофлот 100?“

„Не са питали нищо. Не съм казала нищо. Не знам нищо“.

Аерофлот 100 се оказа редовен директен полет от Москва до Ню Йорк. Излита в 10 сутринта московско време и каца в Ню Йорк, летище „Кенеди“, малко преди обяд източно време. Реших, че Надя е пристигнала в Щатите с него, но нямах представа какво общо има това с криминалното разследване.

— Имам идея да вляза в клуба тихо и кротко — казах на баба.

— Недей да чупиш глави. Колегията вече те предупреди за тези неща.

Беше права. Наистина имах „неофициално предупреждение“ — нещо като тайна пробация, което е по-добре, отколкото да го чуеш във Върховния съд на Флорида, докато стоиш изправен пред съдията.

Не се гордея с някои от нещата, които съм правил в практиката си. Давах си сметка за това и мислех, че вероятно съм бил прекалено придирчив към Соломон. Беше твърде млад и ако не прекараше живота си в затвора, щеше да съзрее, точно като мен. Кой съм аз тогава, че да проповядвам праведност? Когато бях млад адвокат, почти всеки път ме наказваха за незачитане на съда. В едно от делата съдията ме предупреди:

— Ако продължавате така, господин Ласитър, ще ви изпратя на място, на което, изглежда, не сте били.

— Вече съм бил в ареста, ваша чест.

— Не говоря за ареста. Имах предвид юридическия факултет!

Напоследък опитвам да съм почтен, но аз съм адвокат по криминални дела, по дяволите. Не всичко в правораздавателната система е черно и бяло. Аз печеля хляба си в сивото.

Има присъщ конфликт в работата на адвокатите по криминални дела. Етичните правила гласят: „Като защитник, адвокатът ревностно защитава позицията на клиента си, според правилата на системата“.

Ревностно!

Къде обаче е границата между ревностност и шикалкавене? Отидете попитайте някой професор по право. Аз знам само, че ако клиентът ти е невинен, е много по-лесно да се хлъзнеш в тази сива област, без да затънеш в подвижните пясъци на самоненавистта. Така че бях готов да посека щата, да ударя прокурора веднъж под кръста и два пъти по главата, за да осигуря оправдаването на Соломон.

Мислех за тези неща, когато чух тракане на налчета по мексиканските плочи в дневната, а след малко и племенникът ми Кип се изтърси в кухнята.

— Пак ли панирано пиле!

Мрънка. Предупредил съм го, че мъжете от семейство Ласитър не мрънкат.

— Мълчи, измий се, изчисти се и махни тази кал, която си довлякъл — заповяда баба.