Тим Грин - Страшният съд

— И ние ще им направим нещо специално — рече агент Руукс.

— Паркът е голям.

— Само някакви си четири хиляди декара гора, тунели и езера.

Вратите на колата се затръшнаха и двете потеглиха. Бъки изчака, докато излязат на пътя, и чак тогава запали двигателя си. Преди да включи на скорост, се пресегна към задната седалка, улови ловната си карабина за елени с червен лазерен прицел и раздруса кутията до нея. Беше пълна с 12-калиброви патрони. Така щеше да избегне едно ненужно спиране.

Пое към пътя и зави наляво към магистрала 41 А, водеща към Ню Йорк.

Той знаеше историята за това как се бяха запознали.

Знаех, че бяха по дирите ми. Това бе чувство, по-силно от всяко друго. Не успях да ги уловя в глупав ход, просто виждах фарове, които се държаха на около четвърт миля разстояние зад мен, независимо колко бързо или колко бавно карах. Хрумна ми мисълта, че някъде по хамъра бе монтиран транспондер и се замислих дали да не спра и да го намеря. Къде би могъл да бъде? Под шасито? Зад бронята?

Навсякъде.

Нуждаех се от друг план. Можеха да ме спрат навсякъде, но не го правеха. Искаха още нещо. Нея? Каквото и да е било, имах чувството, че не разполагах с кой знае колко време. Отбих встрани и спрях, прегледах картата си, за да намеря най-прекия път до магистрала 84. Нямаше смисъл да се влача по този начин, след като и без друго знаеха закъде съм се запътил.

Трябваше да я намеря. Парите бяха у мен. А тя имаше план. Ако не можех да се отърва от тях оттук — дотам, не заслужавах да се измъкна. Поех към моста „Джордж Вашингтон“ и се насладих на вселената от светлини. Вселена от възможности. Идеалното място, където човек да се измъкне. Профучах по булевард „Хенри Хъдсън“ и излязох на 79-а улица. На „Амстердам“ завих рязко наляво на жълта светлина. Стрелнах се на север и изминах три пресечки разстояние, след което светофарът светна червено. Спрях джипа и изскочих от него. Двигателят му продължаваше да работи.

Хукнах към миризмата на топла храна и хората, които вървяха насам-натам към многобройните ресторанти, след това се огледах бързешком назад и свих в 85-а улица. Спринтирах по нея, докато не пресякох „Сентръл парк уест“ и не изчезнах в сенките на дърветата. Приклекнах зад един голям клен, улових с две ръце грубата кора на ствола му и започнах да наблюдавам пресечката, докато успокоявах дъха си.

Идваха и си отиваха хора с дълги палта. Таксита. Лимузини. Други коли. Никой не тичаше. Никой никого не преследваше. След петнайсет минути една черна лимузина с двама мъже в костюми в нея мина бавно по улицата, главите им се въртяха — оглеждаха тротоара. Агенти. Нямаха никаква представа къде се намирам и аз почувствах главозамайване от успеха си.

Обърнах се към „сърцето на мрака“ и поех натам, където знаех, че тя ме чака.

В Бингамтън имаше магазин за излишни вещи на армията и флота и друг — за домашни потреби малко по-надолу на същата улица. Бъки спря и си купи дълъг зелен шинел — офицерски, но с откъснати нашивки. От дебел вълнен плат, под който можеше да скрие пушка. В „Домашни потреби“ купи ножовка и десет инчова полукръгла пила. В колата изряза пластмасовия приклад на пушката си до ръкохватката и след това с пилата изглади ръбовете. Дулото бе достатъчно късо, специално пригодено за стрелба с куршуми по елени — късо и лесно за маневриране.

С ножа си сряза джоба, за да може да държи пушката под шинела, без да изглежда съмнителен. Излезе отново на магистралата и се обади на Джуди, да й каже, че няма да се прибере у дома.

— Намери ли го? — попита тя и се разплака в мига, в който вдигна слушалката.

Бъки не й отговори.

— О, Господи — изхлипа тя.

— Ще говорим, като се върна — рече той.

— Бъки, какво ще правиш?

— Ами онова, което мога — отвърна той. — А сега затварям.

Което и направи.

Поглади мустаците си и продължи пътя си в мълчание, като открехна малко прозорчето да влезе чист въздух, придържаше се към бързия трафик, но не искаше да го спрат пътните полицаи с оръжие в колата.

Стигна до големия град и намери място да паркира на улица, водеща откъм север към западния край на Сентръл парк. Остави пушката на пода пред задните седалки и намери дрогерия, където си купи карта. Взе и бутилка вода и сандвич с говеждо, толкоз жилав, че едва не повърна. Не беше сигурен дали се дължеше на говеждото или на вонята, която идваше изпод решетката на вентилационния отвор на метрото.

Качи се пак в колата и на светлината на лампичката на тавана прегледа картата. „Литературната алея“ бе адски обширно място. Беше дълга навярно над сто и петдесет метра. А може би двойно повече. По цялото й протежение от двете й страни се издигаха статуи. Знаеше, че Тейн бе споменал нещо за статуя, но не бе казал коя.