Тим Грин - Страшният съд

Изпомачкана трева. Фас от цигара в листака отвъд оградата. Бъки се наведе пресегна се и взе фаса за кафявия филтър. Отдръпна го на една ръка разстояние, присви очи и разчете думата „марлборо“. Марката на Ръсел. Бъки се изправи и отстъпи внимателно назад, замисли се за времето, когато Ръсел бе оставил съобщението си. Когато получи съобщението — в деня, в който отвеждаше Скот, преваляваше. Но оттогава насам бе сухо.

Погледна към мястото, където би трябвало да е стоял Ръсел, и наум очерта триметров кръг около него. Клекна на четири крака и започна да оглежда периметъра, листенце по листенце, като ги мачкаше, докато напредваше.

След известно време го заболяха гърбът и коленете. Вдигна глава към парцела — около двайсет декара. Море от избеляла трева обграждаше празните основи. Знаеше, че ще прегледа всяка тревичка, преди да се върне в онази малка стаичка.

Един час по-късно откри червено-кафяво петно от засъхнала кръв.

Крачех из стаята. Излязох на разходка по улиците към Сентръл парк. По „Писателската алея“. Там, където се бях запознал с нея. Спрях пред фонтана „Бетесда“ и седнах, заслушан в съскането на водата, гледах един клошар да се тътри под моста с количката си. Трябва да бях опитал поне сто пъти да се свържа с нея по клетъчния й телефон, преди да се откажа и да поема обратно, замаян, към хотела.

Стаята бе празна.

Опитах да се свържа още няколко пъти. А когато телефонът звънна, го сграбчих така, че основата му падна и се строши върху пода. Беше Ейми, питаше кога ще се приберем, защото майка й получила лек удар. Бях толкова объркан, че я помолих да остане. Като си помислих за парите, които щяхме да спечелим от строежа, й предложих хиляда долара. Предложих й пет хиляди. Десет.

— Господин Коудър — рече тя и се разплака, — не мога да приема срещу никакви пари. Става дума за мама.

Оставих върху леглото бележка с текст „ОБАДИ МИ СЕ!!!“, след това взех кола до Титърбро, като непрекъснато набирах номера на клетъчния й телефон. Като видях каменното изражение на Франк, разбрах, че няма да летя със „Ситейшън“-а към дома. Обадих се в кабинета си на Дарлийн, за да й поръчам да ми уреди полет от Нюарк. Но ми отговори гласова поща. Жената на рецепцията ми каза, че Дарлийн си е заминала. И повече не работела там.

Качих се на самолета, платих с кредитна карта, а след това взех такси до дома. Когато минахме през портите, видях в празния парцел голям оранжев багер, кофата му се полюшваше и изхвърляше маси пръст. Усетих стягане в гърдите, остра болка, от която дъхът ми секна. Там беше и събърбънът на Бъки. И патрулка на щатската полиция.

Ейми чакаше пред вратата, мина покрай мен и се качи в колата си, без да обели и дума. Отидох до прозореца и ги видях да работят, без да обръщат внимание нито на къщата, нито на мен; разбрах, че не са видели таксито. Извиках Томи с треперещ глас, но не получих отговор. Беше долу и играеше на Xbox -а. Разроших му косата и го попитах дали мама се е обаждала. Отговори ми отрицателно, без да вдига глава. Издърпах щепсела на телевизора и му казах да дойде с мен. Веднага.

Помогна ми да напълним един куфар с дрехи. Докато затварях ципа му, той отиде до прозореца.

— Страхотно — рече. — Какво правят?

Погледнах навън. Машината гризеше основите.

— Хайде — казах и го улових за ръката.

— Мога ли да си взема Xbox -а?

— Имаш две секунди — отвърнах.

Той се втурна по стълбите, а аз влязох в спалнята ни и взех торбата с парите. Рушветът ни от проекта. Повечето от половин милион долара в брой бяха още там.

Качихме се в хамъра и потеглих рязко по алеята, като почти очаквах да видя полицейските светлини в огледалото за обратно виждане. Поех с Томи към къщата на майка ми. Сякаш имах тик — набирах номера на клетъчния си телефон, не получавах отговор, затварях го, за да го отворя отново след минута. Докато спирах на улицата, осъзнах, че не бях идвал да я видя почти година. От миналата Коледа.

Нищо не се бе променило. И никога нямаше да се промени. Едноетажна, бяла алуминиева кутия, притисната от редицата къщи, които се различаваха единствено по моделите автомобили, спрени пред тях.

Беше си у дома, сивата й коса — причесана назад, звукът на телевизора — твърде силен; тя чакаше края си. Ето го в ъгъла люлеещият се стол, който й бях купил. Пак отрупан с книги. Цветето й — отдавна изсъхнало. Най-сетне успях да угася телевизора. Тя ме изгледа намръщена от овехтялото си диванче.

— Имам нужда да погледаш Томи за малко, мамо — рекох.