Тим Грин - Страшният съд

— Къде е майка му? — попита тя, без да мигне, очите й бяха студени.

— Мамо, нуждая се от теб.

Брадичката й потрепери и очите й се напълниха със сълзи.

— Може да остане в твоята стая — рече тя. — Ела тук, Томи. Дай целувка на баба. Ето така. Занеси това в старата стая на баща си.

— А сега го включи.

Включих телевизора, улових Томи за ръка и поехме по коридора. Старата ми стая бе по-малка от гардероба ми в сегашната къща. Преместих няколко прашни спортни трофея от бюрото и сложих куфара върху него. Леглото все още бе застлано със старата тъмносиня покривка с логото на „Ню Йорк Джайънтс“, макар че изглеждаше още повече провиснало по средата. Томи притискаше спортен сак към гърдите си. Вътре бе Xbox -ът му.

— Няма да е за дълго — рекох и стиснах рамото му.

Той ме погледна и поклати глава.

— Не, тате.

— Не ми казвай „не“, синко. Не искам да правя това, но се налага.

— Къде е мама? — попита той, свел поглед към маратонките си и се разплака.

— Слушай — рекох, клекнах до него и го притеглих към себе си, притиснах го. — Не прави това. Ти си моето момче. Ти си моят малък мъж, нали?

Като спря да плаче, го сложих да седне на леглото и излязох. Прекосих всекидневната и влязох в стаята на родителите си, взех прашния телевизор от бюрото и го понесох покрай майка си, а кабелът му се влачеше между краката ми.

— Това е телевизорът на баща ти — рече гневно тя.

— О, трябва ли му? — рекох и й отвърнах със също тъй гневен поглед. — Бъди добра с Томи, мамо. По дяволите, имам нужда от това. Моля те.

— Къде е майка му? — попита тя, този път по-тихо и погледът й се стрелна към вратата.

— Ще ти се обадя, мамо.

Поставих телевизора в старата си стая и помогнах на Томи да включи Xbox -а си. Той ме помоли да изиграем „Ghost Recon“ . Само една игра. Казах му, че съжалявам, целунах го по главата, разроших го и излязох. Взех от кухнята две хартиени торбички за покупки, отнесох ги в колата, напълних ги с половината пари. Много пари. Повече от двеста бона. Точно това подадох на мама, когато я помолих да бъде добра.

— Купи му някои неща, мамо — рекох. — За онази негова игра, ако иска. Някои дрехи.

— Да не си загазил? — попита тя, поглеждайки парите и повишавайки тон, за да надвика съдия Джуди от филма.

Погледнах към коридора и рекох тихо:

— Не знам, мамо. Може би.

Антон се пресегна и взе последните пари на Джесика. Беше малка аптека на върха на един хълм в центъра на Сикокъс. Фугите между избелелите „плочки“ линолеум на пода бяха черни от мръсотия, вътре миришеше на формалдехид и на медицински спирт. Тя държеше в ръка торбичка, съдържаща шест опаковки викодин. Щяха да й стигнат за доста време.

Преди Антон да й върне рестото, телефонът зад тезгяха звънна. Той вдига слушалката и заговори със силния си италиански акцент.

— За вас е — рече и й подаде слушалката.

Тя повдигна вежди и прилепи слушалката към ухото си.

— Беше хубаво — каза Джони с дрезгав глас. — Наистина хубаво. Затова реших да ти направя една услуга.

— Нали не биваше да говорим по телефона? — рече тя.

— Не по твоя или по неговия — каза Джони. — И двамата сте на мушката. Това е моята услуга. Не се връщай у дома и внимавай какво говориш по телефона. Телефоните се подслушват, а в колите ви има транспондери. Казах на мъжа ти, че е глупаво да излиза на светло, когато има работа за вършене. Внимавай и с кредитните си карти, могат да те спипат по тях за броени минути.

— И къде трябва да отида? — попита тя.

— Аз какво, да не съм някакъв шибан съветник? — рече той. — Ако съм на твое място, Швейцария ми се вижда подходяща. Имаш пари там.

Звънчето на входната врата на аптеката дрънна и Джесика се обърна. Бяха двама тийнейджъри.

— Ще ми трябват пари да стигна до там — рече тя съвсем тихо.

— Да — отвърна той. — Така е.

— Ще помогнеш ли?

— Да не съм шибана банка?

— Трябва ми кола — рече тя.

— Ще ти струва скъпо. Всичко ще ти струва скъпо, а аз точно сега нямам нужда от нова свирка, тъй че си помисли. Преди две седмици ви дадох една торба със стотачки.

— На Тейн… — рече тя.

— Точно така

— Можеш ли веднага да ми намериш кола?

— За сто бона — разбира се.

Тя се замисли и рече:

— Дай ми пет часа, да речем — в осем. Можеш ли да накараш някого да я докара в Сентръл парк? Да мине по Шесто авеню, два пъти да завие надясно на пресечките и да спре на светофара на „Литературната алея“.

— Какво, по дяволите, е това? — попита той.