Тим Грин - Страшният съд

Нямаше какво да направи. Навлече големия шинел, зареди пет патрона в магазина на пушката и я мушна под пешовете на шинела. Напъха други пет патрона в десния си джоб и излезе на тротоара. Вече под уличната лампа, извади картата, за да се ориентира, след това се огледа и прескочи една ниска каменна стена. Искаше да се придържа към дърветата, все едно че се бе запътил натам да пусне една вода.

Беше мрачно и зловещо — с миризмата на дърветата и на листата, с шумоленето на миещите мечки, изкуственото осветление и бетонните сгради, които се извисяваха над голите дървета. Чу шума на водопад и се насочи натам, наслади се на чистия поток вода в центъра на един толкова гранясал град. Едва минаваше седем и той си позволи да поседне за минутка досами потока и да изрече молитва в памет на сина си.

Приближи към дългата колонада от брястове — по четири в дълбочина откъм запад. Точно там се натъкна на статуя, която го накара да спре отново.

Казваше се „Орли и плячка“.

Погледна бронзовите птици. Две от тях разкъсваха с ужасните си нокти полумъртвото тяло на дива коза. Тогава изрече втора молитва — помоли се на Бог да му помогне да стреля точно и да избие кучешките зъби на мъжа, който бе направил същото с неговите.

Според него алеята тръгваше от брега на езерцето, минаваше покрай големия фонтан и през тухлен тунел под пътя, след това имаше няколко стъпала покрай дълга колонада, около тринайсет метра широка, и свършваше до малка кръгла градинка, в която статуята на Шекспир гледаше отвисоко на по-нисшите човешки твари.

Бъки я обходи цялата, след което зае позиция някъде около средата й, по негова преценка. Крачеше напред-назад, от време на време обхождаше цялата алея, следвайки инстинктите си, които рядко го бяха подвеждали.

Разбира се, че си мислех за това — че бяхме изминали пълен кръг, за да се срещнем по този начин. Но от тъмнината на дърветата видях, че пейката, на която я бях видял за първи път бе пуста, ако изключим сенките на преплетените над нея клони. Пресякох пътеката и зърнах тъмна фигура на север, която се отдалечаваше. Побързах подире й, като се придържах приведен към сенките.

Намерих я доста встрани от пътеката, седнала върху купчина черни камъни. Беше се обгърнала с ръце и се полюляваше бавно в неравен ритъм. Приближих, огледах се в тъмнината за някаква опасност и я чух тихо да си припява.

Минах по камъните и се изкачих до нея и видях защо се бе обгърнала. Под тънкото си палто беше само по рокля, а върху тревата вече имаше слана.

Повиках я, тя се изправи и пое на зигзаг към мен, разтворила ръце. Прегърнах я силно, целунахме се. Усетих ледените й ръце върху лицето си, докато се разделяхме.

— Парите? — рече тя. — У теб ли са?

Свалих чантата от рамото си и я пуснах върху камъните. Очите ми започнаха да се приспособяват към тъмнината и видях, че нейните бяха подути, но влажни, почти блестящи на слабото зарево на града.

Беше надрусана.

Забелязах издутината на джоба на палтото й и посегнах към него. Тя ме плесна през ръката, но удари и по джоба си и хапчетата издрънчаха.

— Как, по дяволите, можеш да мислиш трезво с тези неща? — попитах.

— Нищо ми няма — отвърна тя и се наведе към чантата.

Ядното й изражение ме накара да си помисля, че може би наистина й нямаше нищо.

— Чакам да ми докарат кола, но ще трябва да платим за нея — рече тя, преброи десет дебели пачки и ги отдели. — Ще отидем в Канада. Ще купим паспорти. Ще се опитаме да вземем Томи. Къде е Томи?

— При майка ми.

— Добре. Добре си постъпил. Може да го наблюдават. Да, но ще го вземем. Ще вземем парите… Окей — рече и се изправи, подаде ми пачките. — Вземи ги.

Аз ги взех, а тя клекна и дръпна ципа на чантата, след това я преметна през рамо. След това мина покрай мен и се запъти към мястото, където се бяхме запознали и попита:

— Колко е часът?

— Осем.

— Време е.

Сърцето ми се разтуптя силно. Във въздуха витаеше някакво напрежение, което не можех да си обясня. Може би защото щяхме да успеем, заедно.

Отидохме до един дебел дъб. Загърнах я с коженото си палто, прегърнах я изотзад и стоплих носа си в меката й коса, която още ухаеше леко на шампоан. Тя продължи да си напява тихо. Не можех да разбера какво пее. Гледахме към пътя и след не повече от две минути видяхме светлините на фарове и до кръглата градинка на Шекспир спря златисто „Ел Камино“.

От него слезе един мъж и мина покрай нас по пътеката към края на алеята. Застана там разкрачен, с ръце в джобовете и свиреп поглед, сякаш предизвикваше някого да приближи. Излязохме зад гърба му.