Тим Грин - Страшният съд

— Ей — извика му Джесика и се полюля леко.

Той се обърна. Беше Пийт. Усмивката му бе зловеща, погледът му щъкаше непрекъснато около нас.

— Къде са парите? — попита и извади лявата си ръка.

Кимнах и му показах пачките.

— Къде са ключовете? — попита тя.

— Оставете парите на земята — рече Пийт.

— А ти остави ключовете — отвърна Джесика.

— Нямате ми доверие ли? — ухили се Пийт, а на мен никак не ми хареса това, че не изваждаше едната си ръка от джоба, но все пак извади ключовете с другата си ръка и ги раздрънка в полумрака.

Оставих парите на земята и се оттеглих назад.

— Хвърли ключовете — рече Джесика.

Всичко се случи много бързо. Пийт хвърли ключовете и се наведе, сякаш за да вземе парите, но изведнъж рязко се изправи със зловещ на вид дълъг пистолет, насочен към нас.

Зърнах някакво движение зад гърба му, но беше само сянка, която се местеше в тъмното ъгълче на гората. Чух изстрела на пушката в мига, в който лицето на Пийт експлодира. Завъртях се и залегнах, претърколих се, изправих се и затичах приклекнал към дърветата. Видях с периферното си зрение, че Джесика спринтира към колата. По алеята бягаше тъмният силует на мъж с рязана ловна пушка — мъжът, който бе пръснал главата на Пийт, сега се целеше в мен. Бягах приведен на зигзаг между дърветата към алеята, за да мога да пресека пътя на Джесика.

Чух двигателя на колата да запалва, да се форсира. Зад мен изгърмя изстрел. Проснах се на земята в мига, в който куршумът изсвистя покрай главата ми и се заби в дървото над мен. Претърколих се отново и хукнах. Усещах, че колата се носи твърде бързо към мен, но почти бях стигнал. Изскочих иззад дърветата на светло. Джесика зави и намали малко скоростта. Улових дръжката на вратата, но тя продължи по пътя си. Не изпусках дръжката, а краката ми се влачеха по настилката, докато обувките ми сякаш пламнаха. Крещях с все сила.

Колата се занесе, но ускоряваше бързо. Тя зави рязко, краката ми се люшнаха на една страна и се удариха в стълб на улична лампа. Помислих си, че съм прострелян и от шока пуснах дръжката. Понесох се по гръб по настилката, претърколих се и спрях. Изправих се бавно и се опипах за счупени кости.

Болката в коляното ми бе ужасна, панталоните и плътта бяха разкъсани и си помислих, че бялото, което проблесна в кръвта, бе капачето на коляното ми. Но изглежда можех да вървя. Поех бавно подир колата, след това закуцуках, запрепъвах се и закуцах още по-силно. Най-накрая успях да овладея достатъчно краката си, за да се затичам. Почти бях стигнал до завоя на пътя, когато чух нов изстрел. Този път идваше отдалеч и куршумът рикошира о настилката с остро свистене. Не се обърнах назад.

Който и да беше, той продължаваше да ме преследва. Хукнах към дърветата и си проправих път обратно към „Литературната алея“, пресякох още един път и се набутах в един гъсталак. Там се почувствах в безопасност. Познавах парка и знаех, че има много места, където мога да се скрия.

Бъки приклекна до стълба на уличното осветление и прокара лъча на фенерчето си по метала. Видя прясната драскотина, бялата плът, кръвта. Позволи си лека усмивка.

Настилката на пътя бе от дребен чакъл и той можеше да тръгне по следите, дори след като те се отклониха отново към дърветата. Там вече имаше достатъчно кръв, за да ги следва. Малки капчици на всеки два-три метра, но кръвта бе прясна и лъщеше яркочервена на светлината на фенерчето.

Спря да презареди пушката и я мушна отново под палтото си. Не знаеше дали има хора в този лабиринт от пътечки, гора, морави, а и не би се учудил, ако изстрелите му бяха привлекли нечие внимание. Не бе недоволен от себе си. Не можеше да се очаква пушка от този вид да бие точно, но сто на сто щеше да го уцели, ако другият мъж не бе изскочил изведнъж, като мишена на панаирджийско стрелбище.

Когато сирените наближиха мястото, където лежеше убитият мъж, той вече бе стигнал до широка ивица открито пространство. Бяха прекалено далеко, за да се поколебае дали да продължи издирването.

Друг проблем бе вертолетът.

Бъки чу равномерното му ръмжене, преди да успее да го види. Появи се над парка иззад сградите на запад, прелетя над него, запътен сигурно към местопрестъплението. Нямаше защо да се безпокои за него за момента, затова насочи отново вниманието си към тревата. Стъпките на мъжа се виждаха отчетливо върху сланата и Бъки се затича по следите, вече убеден, че Тейн е започнал да влачи десния си крак. Капчиците кръв го отведоха към изгърбено по средата си дървено мостче.