Тим Грин - Страшният съд

— Вижте — рече момчето и прокара длан по ръба на един от големите кашони. — „Събзиро“ 17 17 Марка хладилници. — Б.пр. си го бива, нали?

Мъжът се зазяпа в кашоните. Китайски порцелан. Кристални статуетки от Лалик. Неща като тези струваха цяло състояние, ако можеш да ги разтовариш в Нюарк.

Имаше електроника, домакински уреди, мебели, куфари, дрехи. Всичко — ново, в неотворени кашони. Проправиха си път в лабиринта от тесни пътечки, който напомни на мъжа уличките, по които бяха криволичили на път за насам. Една по-малка стая бе цялата пълна с обувки и дамски чанти. Прада. Гучи. Луи Вюитон. Дори на него му бяха известни тези марки. Друга стая бе пълна догоре с кашони храна, повечето консерви. Праскови. Спагети. Супи. Пудинги.

— Какво бе, мамка му… — възкликна мъжът.

Колкото по-навътре навлизаха в двореца, толкова по-силна ставаше миризмата. Мъжът вдигна ръкава към лицето си и притисна силно ръка към носа си.

Една врата водеше към стълбище, спускащо се в сутерена. Миризмата, която се носеше откъм него, бе ужасна. Мъжът надникна през вратата и започна да повръща, отстъпи назад и блъсна момчето.

Тръгнаха назад, завиха зад един ъгъл и се озоваха пред импозантно виещо се стълбище, което водеше към горните етажи. По средата на избелелия зелен килим имаше следа от някаква мръсотия и те тръгнаха по нея. Горе имаше по-малко кашони, но стаите бяха неприветливи, претъпкани с прашни мебели и напомниха на мъжа за тавана на баба му в Хауърд Бийч.

Към края на коридора спалните от двете му страни бяха претъпкани с търговски каталози и вестници. Приличаше на пункт за приемане на вторични суровини, купчините се изливаха навън, в коридора, а пътеката, която вървеше между тях, очевидно водеше до апартамента на собственика.

Тук миризмата се засили още, но бе по-различна от онази в сутерена. Това бе миризмата на човешко същество, кисела, остра, но не като миризмата на отходен канал долу. На мъжа му се стори, че чува някой да бръщолеви и извади ножа си. Сърцето му се разтуптя. Обстановката тук бе като във филм на ужасите.

Бутна момчето настрани и улови богато украсената дръжка на вратата.

Беше заключена.

Мяукащите, скимтящи звуци зад вратата ту се надигаха, ту утихваха, докато накрая съвсем спряха.

Той се отдръпна назад и ритна силно вратата. Тя се отвори, след това отново се върна към тях, а той успя само да зърне разчорлена коса и мръсен бял балдахин над леглото.

Джесика лежеше по гръб, кожата й бе пепелявобяла. Очите — изцъклени. Устните й потрепваха в екстаз. Косата й бе сплъстена и мръсна. Съсухрените й ръце бяха изпъстрени с паяжини от бледозелени вени и множество малки ранички. От едната й ръка висеше хероинова игла. Костеливите пръсти риеха едва-едва върху мръсния чаршаф.

Мъжът издиша през устата си и пристъпи към леглото. Постави едната си длан върху челото й, после я плъзна надолу към шията й. Сънната артерия бълваше кръв. Очите й се извъртяха нагоре и тя се усмихна. Това накара мъжа да се огледа за нещо тежко, с което да размаже лицето й, но докато грабне мраморната лампа от писалището, тя бе вече мъртва.

Извръщам се, за да му дам знак, че съм свършил, след което се връщам пак в онзи зимен ден на двора, когато за първи път чух тази история, разказана ми от един мъж, който лежеше за въоръжен грабеж, чийто братовчед бил свързан с профсъюза.

— Съжалявам — казва психарят.

— Да, добре.

— Това притеснява ли те?

— Кой, те ли?

— Притесняваш ли се за сина си? За себе си?

— Те не се занимават с децата на хората. А и никога не са достигали до човек от Програмата за защита на свидетелите. Тя е на сто процента сигурна.

— Чувал съм за това — казва той. Поема дълбоко въздух, потупва по масата и се изправя. — Е, добре.

— Излекуван съм, така ли?

— Осъзнал си какво се е случило — казва той. — Повечето хора не стигат до там.

Подава ми ръка. Поемам я и се усмихваме.

Килията ми вече е опразнена. Готова, чака следващия лапнишаран. Следобед пристигат двама федерални агенти от Програмата за защита на свидетелите. Оглеждат ме така, сякаш съм кучешко лайно, което случайно са настъпили, след което ми дават досието — кой ще бъда. Имам си история. Чичо с изкуствено око. Майка с родители от Дъблин. Куче порода коли, с което съм израснал. Малко странна история, в която всичко е правдоподобно.

Качват ме на малък частен самолет и отлитаме на запад. Уредили са ми работа в металообработваща работилница в покрайнините на едно градче Боузман, в щата Монтана. В прогимназията съм се обучавал в металообработването и това е най-доброто, което мога да правя, от предложените ми от тях работи. Всичко е съвсем скромно. Кафява селска къща с две спални до макадамов път. Малък зелен шевролет с четири врати. Не бива да ходя в един и същи магазин повече от веднъж месечно. Трябва да водя дневник.