Тим Грин - Страшният съд

Една патица му изкряка от водата долу, ядосана, че я безпокои. Права беше. Продължи по пътя си, докато не започна отново да чува шума на водопада. Духът му се повиши. Далеч напред в мрака чу гласове. Отгърна шинела и улови пушката с две ръце, остави лазера да шари по криволичещата пътека пред него.

Някой идваше. Бъки приклекна в сянката и опря рамо о гладкия ствол на един бук. Подушваше характерната сладка миризма на гниещите му листа около себе си. Вече чуваше стъпките. Наближаваха. Пое дъх и го задържа.

Мъжът излезе от завоя и Бъки постави червената точка върху носа му. Онзи замахна към носа си и бързешком се върна назад. Бъки отпусна пръста си върху спусъка. Не беше неговият човек.

Онзи извади клетъчен телефон и се затича из гората, крещеше нещо в слушалката като обезумял.

Това не бе на добро. Не и с този вертолет наблизо.

Бъки стисна устни и продължи по пътеката, без да си дава труда да търси следи от кръвта. Онзи мъж се бе объркал от лазерния прицел. Или от влачещия окървавения си крак Тейн. Бъки тичаше с отворена уста, гледаше да стъпва тихо, за да чува по-добре. Нещо се замержелея пред него. Имаше светлини. Не много. Каменна сграда.

Припомни си картата. Наричаше се „Замъкът Белведере“. Едно от високите места в парка. Спомни си, че имаше стълбище, което се спускаше надолу, но само от едната му страна, покрай градина и някакъв открит театър.

Бъки спря да се изкачва. Зави наляво и се промъкна в гората, държеше светлините на замъка отдясно. Заобиколи хълма, за да отреже пътя за бягство.

Обиколи замъка, мина покрай театъра и през градината към издяланите от камък стъпала. Там горе, върху скалата, бе кацнал замъкът и го чакаше. Бъки приклекна на пътеката и я огледа внимателно, в случай, че онзи бе слязъл от тази страна. Нищо.

Пое отново бавно по стъпалата нагоре. Знаеше, че го е сгащил, всичко бе въпрос на време. Но вертолетът летеше към него. Връщаше се, бръмчеше досущ като моторна резачка в есенен ден, когато искаш да чуеш тропота на еленски копита. Но нямаше какво да направи.

Нямаше какво да направи и за шума на двигателите на автомобилите, които бързо прекосяваха парка със свирене на спирачки и гуми.

— Копеле — рече Бъки, позволи си лукса да изрече думата на фона на целия този шум.

Забърза се. Чу викове откъм далечния край на замъка.

Вертолетът бе над него, прорязваше нощната тъма с яркия лъч на прожектора си, който добавяше още светлина към тази, струяща от железните стълбове, осветяващи крепостната стена. И на тази светлина Бъки видя капчиците кръв. Водеха към застлания с каменни плочи двор — и той видя накъде. Към един тъмен, скрит ъгъл на стената. Там, приклекнал, с ръце над главата си, беше Тейн.

Бъки се изправи, отмахна пеша на дългия си шинел и вдигна пушката. Гърдите му се надигаха и спадаха от тичането и той се спря за миг, за да се успокои и да се прицели за смъртоносния изстрел.

Червената точка попадна в средата на силуета на Тейн. Но Бъки изчака един миг повече. И тогава силуетът на жена се появи между него и мишената му. Беше насочила към него пистолет, който стискаше с две ръце.

— Хвърли пушката! — изкрещя тя.

Червената точка се установи точно върху адамовата й ябълка. Куршумът щеше да премине през шията й, щеше да прекъсне гръбначния стълб и да я убие мигновено. Нямаше изобщо да успее да дръпне спусъка. Можеше да я застреля и след това да убие Тейн. Бъки пое дълбоко дъх, след това издиша и раменете му увиснаха.

— Здравейте, агент Лий — рече той.

Пръстът му се отпусна от спусъка и той пусна пушката на земята.

— Но нея я хванаха, нали?

Кимвам и отвръщам:

— Заловили я като се качвала на автобус в Масена. Арест за притежание на наркотици. Казали й, че със сигурност ще получи десет години затвор за пренасяне на такова количество през границата. В повечето случаи в щата Ню Йорк получаваш по-голяма присъда за наркотици, отколкото за убийство. Като Бъки. Пет години условно за това, че уби онзи тип Пийт.

— Но тя предаде и теб, нали?

Усмихвам му се и казвам:

— Мислиш, че поради онова, което стори, не е държала на мен?

Той свива рамене.

— Тя не знаеше, че съм уловил дръжката на вратата — казвам. — Сигурен съм. Освен това знам, че тя бе винаги с една крачка напред. Отбиването й да купи диктофон, преди да намери Джони Г. в „Метрополитън“? Тя получи каквото искаше. Запис на Джони Г., който си признава за убийството на Майло.

— Но ти си тук — казва той.

— Не и за трите доживотни присъди, които ми поискаха — казвам и се вглеждам в лицето му. — Тя постигна споразумение, още докато й слагаха белезниците. Пълен имунитет, ако им предаде Джони Г. Аз също сключих сделка. Признах за убийство по непредпазливост първа степен. Дванайсет години. Което означава шест в затвора.