Тим Грин - Страшният съд

— Какво стана с парите?

— Какво имаш предвид?

— Тя наистина ли получи деветдесет милиона?

Свивам рамене.

— Мисля, че да. Разбира се.

— И в това няма нищо лошо? Ти влизаш в затвора, а тя си остава навън с всичките тези пари?

Поглеждам към прозорчето на вратата; след това — към него и казвам:

— Кой го е еня за това?

— Не знам, човече. Теб, например.

Усещам стягане в гърдите, сякаш въздухът е разреден.

Той се навежда към мен и прошепва:

— Какво всъщност стана с нея? Признай го. Пред себе си… Време е.

Синусите ми се разширяват.

— Тя изтръгна костите от тялото ми и ме захвърли като торба, пълна с желе.

— Значи е била лоша.

— Казах ти, че е така.

— Но никога не ми бе казвал колко е лоша.

Мозъкът ми завира тъй силно, че започва да се топи и истината започва да изтича на тънка струйка от него.

Бъки поведе двете агентки към малката хижа. Забеляза съмнението в очите им, когато започна да им разказва историята, но успя да ги убеди — особено червенокосата, агент Лий — да хвърлят едно око. Погледна в огледалото за обратно виждане и видя колата им да се носи в облак прах, след като поеха по черния път.

Тим Маккарти, следователят от щатската полиция, вече бе там, заедно с една бяла камионетка на съдебната медицина от окръг Онондага. Двете агентки говориха за Маккарти, докато той седеше в кабинета им, сякаш бе глухоням. Знаеше от разговора им, че поради политически причини шерифът е предоставил разследването на ФБР. Ако обаче успееха да намерят труп, с него щеше да се заеме съдебният лекар. Според агент Руукс, къдрокосата, Маккарти използваше новата ситуация, за да се намеси отново. Червенокосата каза, че не вини Маккарти, че всеки добър детектив би сторил същото като него.

Бъки слезе от колата, ръкува се с Маккарти и го изгледа да прави същото с агентките, преди да ги запознае с човека от службата по съдебна медицина. Помощник-съдебният лекар вече бе разтоварил количка с големи велосипедни колела, върху която бе поставена апаратурата на проникващ в почвата радар за търсене на погребани трупове и гробове. Бъки чуваше по-долу, в подножието на хълма бръмченето на моторна лодка. Дългият й тъмен корпус се носеше между дърветата по гладката като стъкло черна вода.

— Мисля, че първо е стрелял от тук — каза Бъки и посочи чакалото в дървото. — Инак защо Бен ще хукне да бяга надолу по склона с градските си обуща.

— Ако приемем, че Бен Евънс е носил тези обувки — каза агент Руукс.

Бен я изгледа от глава до пети, сякаш оглеждаше магаре за продан.

— Гилзата е под чакалото — посочи той. — Точно ей там.

Отведе ги до чакалото. Агент Лий клекна и пъхна гилзата в найлонова торбичка, после се изправи и се огледа.

— Ако допуснем, че е стреляно по Бен — рече той и погледна Руукс, — ще ви покажа къде е бил и по коя пътека е тръгнал.

Беше облачен, хладен ден и листата хрущяха под краката им, когато агентите го последваха по пътя към гората. Показа им калното петно върху пътеката, обясни какви следи бе видял, но се почувства неловко, тъй като те сега представляваха малки локвички. Агент Руукс бе пъхнала ръце дълбоко в джобовете на синьото си яке и кривеше устни, докато Бъки обясняваше как е разбрал какво се е случило.

— Ето тук кръвта е била по-гъста, от рана в гърдите, в белите дробове или в черния дроб, хубава кръв — рече той и пое към гъстите храсти. — Истинските следи от кръв бяха в онзи гъсталак. Мога да ги покажа на някого по-късно. Въпреки дъжда, сигурно е останало нещо. Имаше много кръв.

Бъки продължи надолу по склона, докато не стигнаха до по-широката пътека по брега. Зави наляво, към пътя, където Ръсел чакаше с лодката. Валът и винтът й бяха отдалечени на поне два метра и половина зад кърмата й.

— Лодка, предназначена за блата — обясни им Бъки. — Може да ни откара до дълбокото. А това е Ръсел, синът ми. Той ще остане тук, а трябва да остане и още някой. В лодката има място само за четирима.

Ръсел докосна козирката на шапката си и им направи път да се качат. Руукс се покатери в лодката. Агент Лий се спря и погледна към Маккарти. Той й даде с усмивка знак да се качва.

— Ще ви спестя един спор — рече Маккарти. — Просто ме дръжте в течение на играта, става ли?

— Добре — отвърна тя. — Благодаря ти.

Съдебният лекар свали апаратурата си от количката и я натовари на предната седалка на лодката. В единия край на дълъг около метър прът имаше червена кутия с размерите на автомобилен акумулатор. На седалката до него имаше лаптоп, свързан с друга кутия като малко куфарче, която пък, на свой ред, бе свързана с пръта.