Тим Грин - Страшният съд

Джесика отмахна рязко завивките и спусна крака от леглото. Излезе бързо от стаята и я чух да отваря шкафовете в банята. Аз също станах и, следвайки някакъв неясен импулс, отидох до страничния прозорец, надникнах иззад завесите и огледах моравата. След това я последвах в банята и влязох в нея, тъкмо когато отмяташе назад глава, с шепа пред устата си. Наведе се над крана и отпи вода. На плота бе старият ми несесер за бръснене. Попитах я какво прави.

Тя не ми обърна внимание, дръпна ципа на несесера и го напъха под мивката. Посегнах към шкафчето и тя ме плесна по ръката.

— Не мога ли да взема нещо за главоболие, без да ме следиш? — попита.

Улових дръжката, отворих рязко шкафчето и извадих несесера. Тя се опита да го измъкне и ме изруга. Обърнах й гръб и тя ме заудря с юмруци, но успях да отворя несесера и извадих празните шишенца и онова с останали в него само няколко хапчета. Раздрънках го пред лицето й.

Удари ме през ръката и събори шишенцето на пода. Скочи към него и го притисна към гърдите си, като ръмжеше и се зъбеше.

— Отивай да унищожиш книжата си — рече тя.

— Главоболие — казах и поклатих глава. — Как ли не!

— Някои мъже нямат нужда жените им да им казват кога да отидат да се изпишкат.

— Точно така — рекох. — Ти си безпощадна.

Тя мина бързешком покрай мен, тръшна се отново в леглото, обърна се гърбом и се зави. Постоях така около минута, разтреперан, искаше ми се да я измъкна от леглото за косата, но знаех, че никога няма да го направя. Чувствах се тъй, сякаш не можех да дишам и вместо да се задушавам още, се облякох и скочих в хамъра.

Пътят до офиса бе четирийсет и пет минути, но го взех за трийсет. Улиците в центъра на града бяха пусти. Спрях в гаража паркинг под сградата, излязох и се заслушах за някакви други звуци, освен собственото ми дишане. Имаше система за допуск „Ай Пас“, същата като в хижата, и я използвах, за да вляза във фоайето с асансьорите. Вратите се отвориха на третия етаж, излязох и се огледах. Главното стълбище бе осветено, но коридорите бяха почти тъмни.

Кабинетът на Джеймс бе в дъното вдясно и така привличаше погледа ми, както не можете да откъснете очи от някоя ужасна пътна катастрофа. Сърцето ми блъскаше като пневматичен чук в гърдите. Искаше ми се да се обърна, но се насилих да поема бавно напред. Вече влязъл кабинета, не се почувствах по-добре. Макар да бе три часът сутринта, имах усещането, че ме следят. Изгасих светлините и отидох до прозореца да огледам улицата.

Някаква сянка мръдна в периферията на осветеното от улична лампа пространство на половин пресечка разстояние от сградата. Клонка на дърво, разлюляна от ветреца, или човек? Долепих лице до стъклото, склонил глава, напрягах се да видя. Който и да беше, ако изобщо бе човек, бе извън осветеното място. Това не бе първият прозорец, до който долепях лице през последните няколко дни. И усещането, изглежда, бе започнало да ми става привично.

— Глупак — рекох на глас.

Светнах отново лампата и атакувах шкафовете за документи в търсене на фактурите за „Гардън Стейт“. Отне ми петнайсет минути време, но ето я — подписана от Джим и преподписана от мен. Измъкнах цялата папка и затръшнах чекмеджето. Без тази фактура можеше да се окаже, че Джим е платил извънредните разходи сам. Или по указание на Бен.

Лекомислен кикот се разнесе в тишината и ми се наложи да се поуспокоя, за да огледам кабинета за следи от работата си. Един от шкафовете бе открехнат и аз внимателно го затворих, след това излязох заднишком и угасих лампата. На връщане компания ми правеше радиото и тръпката, че притежавам единствения документ, който можеше да докаже, че съм взел парите, затова шофирах без да мисля. Чак когато бях изминал половината разстояние по път 321 — магистралата между Сиракюз и Скейнителис, забелязах фарове на известно разстояние зад мен.

След следващия завой отбих встрани и бързо угасих двигателя. Покрай мен профуча тъмен пикап, докато стоях с разтуптяно сърце, стиснал здраво волана. Когато той изчезна напред, запалих хамъра и поех подире му. Познавах добре пътя и лунната светлина ми позволяваше да го следвам, без да паля фаровете. Караше бързо. Преследваше.

Съумях да го следвам само по червените габаритни светлини, докато не влязохме в селото. Поех по нанадолнището към центъра, когато видях полицейска кола да излиза от странична уличка. Скочих върху спирачките. Светофарът светна зелено и тъмният пикап зави надясно. Патрулката излезе на пътя и аз поех бавно зад нея, стиснал здраво волана. Чувствах се така, все едно папката на съседната седалка е труп. Ченгето зави надясно. Включих фаровете си и сторих същото. Патрулката спря в центъра на градчето, а аз продължих, вглеждайки се в огледалото за обратно виждане, но и напред, за да зърна тъмния пикап.