Тим Грин - Страшният съд

Тръгна по новата следа през храсталака към пътеката покрай блатото, след това последва отпечатъците от обувките на Бен към пътя. Още един добър знак. Бен е знаел къде да потърси помощ. Но следите свършваха до водата.

Бъки видя изпотъпканата трева и бъркотията от отпечатъци от ръце и ботуши в калта. Стомахът му се сви — знаеше какво означава това. Част от съзнанието му искаше да спре да разчита следите. Дъждът плющеше върху черната повърхност на водата. Бъки отново клекна на четири крака, търсеше следа, която да продължи по пътеката. Не откри нищо. Изправи се и закрачи замислен по брега.

Представи си последната борба, представи си мъртвия Бен и Тейн, който се мъчи да измисли какво да прави с трупа. До моста на пътя имаше малка плоскодънна лодка. Бъки изтича до нея и веднага видя, че не бе премествана. Върна се бързешком при мястото, където бе намерил последните следи, като примигваше под дъжда. Сърцето и дробовете му горяха.

Ако можеше да открие нещо, то това трябваше да стане сега. Закрачи напред-назад около мястото, където Бен бе убит — в това бе сигурен, взираше се обезумял в гората, в блатото. Намери следи от ботушите на Тейн и няколко по-малки отпечатъка, женски, опита се да ги разчете — веднъж, дваж. След това отново закрачи под засилващия се дъжд, докато накрая върху пътеката не остана нищо, освен собствените му коловози в калта, които вече се запълваха с млечно кафеникава вода.

Седна в калта и се вторачи в набраздената от дъжда повърхност на блатото, докато капките дъжд не започна ха да се стичат от мустаците му и той ги избърса с опакото на прогизналия си ръкав. И точно тогава, когато бе изгубил надежда, картината изплува в съзнанието му.

Синът му Ръсел, целият в кал, от глава до пети. Меко място в дъното на заливчето. Скот и Тейн се смееха, докато не им каза за смъртоносното всмукване.

Мехурчета в блатото.

Отмених вечерята си с политиците и вече почти бях стигнал у дома. Силният вятър тласкаше хамъра, докато се изкачвах по височината над Санди Бийч. Погледнах надолу по черния път, който пресичаше полето. Път, досущ като онзи в последната картина на Ван Гог, на която бе нарисувал нивата, където се бе самоубил. Път за никъде. Пътят, по който Бен се бе опитал да свали Джесика. Където й говорил за избягалата си жена.

Според версията на Бен.

Строителната площадка до дома ни бе като открита рана. Две огромни могили пръст се издигаха към небето. Камионите и екскаваторите отдавна ги нямаше. Дори дълбоките следи от гумите им бяха започнали да се смиват. Имаше само един фургон, поставен върху сгуробетонни блокчета. Един очукан булдозер и бял пикап дремеха до него в червеникавото зарево на сумрака. Изчезнаха от полезрението ми, когато поех по кръглата подходна алея.

Влязох вътре и повиках Джесика. Във вестибюла погледнах към огледалото, което вече не бе там. На мястото му имаше ръчно тъкан килим на индианците навахо. В яркочервен и оранжев цвят. Цветове, неподходящи за това място. Изтичах горе, после слязох отново. Томи се бе сврял в стаята за игри и с някакъв приятел играеха на Xbox -a. Скочи и ме прегърна, след което се върна веднага към играта си.

В голямата стая под първия етаж върху стативи бяха поставени дузина изображения на новата къща — замъка. В средата на стаята имаше чертожна маса, отрупана с планове. Върху масичката за игра на карти до нея имаше копие на новата къща и стар, изпълнен в умален мащаб модел, който ни бе коствал десет хиляди долара.

Кални следи водеха към плъзгащите се врати, гледащи към езерото. Следите обикаляха около масите. Поклатих глава и се спрях пред един акварел на новата къща, така както щеше да изглежда откъм езерото. Три етажа, облицовани в камък. Кръгла кула по средата. Високи и широки прозорци. Капандури. Парапети. Стръмни, покрити с каменни плочи покриви. Каменна тераса, пред нея басейн, обрамчен с геометрично оформени храсти. Богатство. Власт. Съвършен ред.

От процепа на плъзгащите се врати лъхаше на прясно изкопана земя. Приближих към тях и видях Джесика със защитна каска пред основите, заедно с мъж в ръждивочервено яке „Кархарт“. Той размахваше ръце. Нейните бяха на кръста. Последните лъчи на слънцето обагряха сцената в розови оттенъци.

Не ме видяха, докато не поех към тях, разперил ръце, за да пазя равновесие, за да не падна в дупката на основите или в дълбокия ров отвъд тях. Изпод каската й се подаваше конска опашка, беше облечена с дънки, пуловер, носеше кални работни ботуши. Мъжът, застанал гърбом към мен, бе Дино, главният предприемач на проекта й.