Тим Грин - Страшният съд

Погледнах я за миг.

— И така — рекох, — Бен.

— Имахме уговорена среща — каза агент Лий. — Той ни изигра. Оттогава никакви обаждания, никой не го е виждал.

Свих рамене и отвърнах:

— Би трябвало да е на площадката на „Гардън стейт“. И аз не успях да се свържа с него, но там е истинска лудница.

— Имаме хора там — каза Аманда. — И те не са го виждали.

— Ваши хора на площадката? — повдигнах вежди.

— Колко близки бяха Бен и Скот? — попита Руукс.

Засмуках устни и погледът ми защъка между двете.

— Бяха като братя — отвърнах. — Тримата бяхме като братя. Още от училище.

— А профсъюзът? — попита Аманда.

— Ами, много неща изчезват там, на площадката, сякаш всеки може да си вземе безплатно каквото си поиска. Никога не съм се замислял за Бен. Искам да кажа, че той ръководи там, на място, но…

— Каза, че си се опитвал да се свържеш с него — рече Руукс. — Той работи за теб, нали?

— Нещата сега са много напечени — отвърнах. — Досущ като проекта „Къмбърланд“, по който работихме в Олбъни. Всички се блъскат до полуда. Човек трябва да остави другите да си свършат работата.

— Да им има доверие — додаде агент Лий.

— Хубаво е да е така — рекох. — Има ли нещо, което знаете, а аз не знам?

Тъмните очи на Руукс пронизаха моите. Знаех, че тя знае. Знаех, че иска да го каже. Преглътнах с мъка и отвърнах на погледа й.

— Има връзка между синдиката и „Кинг Корп“ и убийството на Джеймс — каза агент Лий и привлече погледа ми от свирепите очи на партньорката си. — Това знаем. Може да е Бен. Може да е Скот.

Останахме минута в мълчание. Дарлийн ми донесе кафето и го сложи пред мен. Всички се вторачихме в чашата.

— Или аз? — рекох тихо. — Не е ли това, което си мислите?

Агент Лий ме погледна в очите. И едва сдържа една нервна усмивка.

— Това би било прекалено самонадеяно — рече Руукс. — Един сътрудничещ свидетел да се замеси.

Агент Лий се прокашля и каза:

— Виждали сме подобни неща и преди. Един тип, чиято глава намерихме в камион за боклук с три куршума в нея. Понякога е трудно човек да откаже.

— Това ли мислите се е случило с Бен? — попитах.

Руукс сви рамене и рече:

— Това е все едно да стискаш топка тесто. Между пръстите ти се разхвърчава боклук във всички посоки. Пълна бъркотия.

— Работата е в това — каза агент Лий, — че ние знаем, че всичко се разпада. Нещата се нагнетяват. Труповете. Кражбите. Това е само гърмът, преди бурята.

Тъй че, ако видиш Бен и той има нещо да ни каже, можеш да му направиш услуга. На този етап никой няма да може да излезе от тази каша, без да се опари. Но когато бъде даден сигналът и той се окаже на правилната страна на барикадата, все още бихме могли да му помогнем.

— А сигналът може да бъде даден всеки момент — рече Руукс. Погледна партньорката си и добави: — Не мислиш ли?

— Да, така мисля.

Погледнах я, положих длани върху масата и се наведох към нея, мускулите на лицето ми се отпуснаха. И аз за това си мислех. Как да изляза чист от ситуацията.

Тя чакаше.

Отворих уста да заговоря, след това осъзнах колко глупаво щеше да бъде това. Затворих уста, облегнах се назад, после рекох:

— Ако го видя, ще му кажа.

Бъки изгаси двигателя и излезе от колата. Заби ботуши в чакъла и остана неподвижен за минута, за да проникне покоят в него. Вдиша мириса на гората през носа си и бавно издиша. Една червена катерица цвъртеше някъде в храсталака, а елен профуча шумно наблизо. Три гъски прелетяха над него, закъснели за закуска, мълчаливи, ако се изключи шумът на крилете им във въздуха. Мъртвите листа прошептяха, след това отново настана тишина.

Бъки обиколи колата на Бен и прокара пръст по предното стъкло. Слънцето все още грееше бяло през облаците и хвърляше убита светлина, която показа малко петънце. Върху колата се бе слегнал тънък слой прах от нападалите листа.

Не бе валяло. Това означаваше — два дена трупане на прах. Колата бе на това място, откакто Бъки беше говорил за последно с Бен. Бъки извади една избеляла синя кърпа „бандана“ от джоба си и я използва да отвори вратата на лексуса. Нямаше ключове. Нямаше кръв. Само миризма на кожа. Затвори вратата и излезе на пътя, клекна, за да разгледа отпечатъците от гуми.

Бяха твърде много и прекалено сухи, за да свършат работа.

Изправи се и пое обратно по пътя, докато не стигна до ниско, меко място, все още кафеникаво от есенната кал. Това вече бе нещо. Неговите собствени отпечатъци бяха най-пресни, с остри ръбове на шарките на гумите. Виждаха се следите на Бен, или части от тях, по-тесни, отколкото на джип или пикап. Някой друг е бил тук по същото време. Изсъхналата кал от тези други следи показваше, че са били оставени приблизително по същото време, като тези на Бен. На Бъки щеше да му е много трудно да каже на някого другиго откъде знаеше, но той бе убеден, че това не бе магия. За него бе очевидно — толкова очевидно, колкото прегорелият хляб за пекаря, или добрият вятър — за ветроходеца.