Франческо Фьоретти - Тайната библиотека на Леонардо

От очите на Леонардо бликнаха сълзи и му се прииска да замине незабавно за Милано. Започна да рисува „Леда и лебедът“ – Леда, гола, с четиримата ѝ синове: четири, колкото са и синовете на Чечилия. Полидевк и Клитемнестра, Елена и Кастор, излезли от двете яйца, които се разтваряха пред нея. Това беше по-скоро възхвала на раждащия се живот, отколкото на ероса. Който и да бе бащата – херцог на Милано, граф от провинцията или обикновен художник, – ставаше дума за Зевс или за Фаетон, или за Духа на света , въплътен в лебед съблазнител. „Лебед“ на флорентински е cecero , още една загадъчна алюзия за Чечилия, както galè , „хермелин“ на гръцки, препращаше към фамилията ѝ Галерани. Леда е езическата или християнската, или просто човешката загадка на въплътяването, на живота, който, жадуващ за собствената си разруха, преди да се разтвори в първичния хаос, се повтаря в потенциално безконечен цикъл, умира и се ражда отново във вечна метаморфна игра на завръщане и промяна. Но какво ще дири той в Милано? Беше ясно, че независимо от кого бе последният син на Чечилия, тя благоразумно беше решила да го припише на съпруга, който я издържаше.

По-късно отново баща му сер Пиеро му осигури поръчка. Един богат търговец на коприна, който беше негов важен клиент, Франческо дел Джокондо, навремето снабдител на Медичите, останал вдовец, се бе оженил повторно за двайсет и четири годишната мона Лиза Герардини, която наскоро му бе родила две деца. След двете раждания с кратък промеждутък във времето мона Лиза дел Джокондо изпадаше в мрачни настроения. Преди да я нарисува, Леонардо се опитваше да я развесели, като ѝ разказваше забавни истории или като ѝ свиреше на лютня. Единственото, което успяваше да изтръгне от младата жена, беше привидно ведра усмивка, в която все още се долавяха следи от дълбоката мъка. Помисли си да направи портрета, изобразявайки зад нея пейзаж, преминал през същите страдания – на пръв поглед спокоен, но белязан от всевъзможните терзания през геоложките ери, от ерозията вследствие на водите и ветровете, от продължителното действие на силите на природата, които ровят и дълбаят, разрушават и отново заздравяват. Щеше да представлява сбор от всички пейзажи през неговия живот: във фона – Ломбардските Алпи, Карсо, ледниците и алпийските езера, а на преден план – завоите на река Арно при Арецо и мостът, прикрепен към две скали, в Ромито. Помисли си го, но не го направи. Скицира го, ала не го доведе докрай. Първо трябваше той също да достигне до привидното и временно спокойствие, което бележи завършека на всеки древен конфликт, умиротворението, нетрайното и преходно равновесие между противоречивата стихия от жизнени импулси и терзанието от застоя и окончателната разруха.

По това време беше препоръчано осъществяването на една идея в Републиката, за която самият Леонардо бе говорил с Макиавели в Имола: за да отслабят Пиза и да я превърнат отново във флорентинско владение, трябваше да се отбие река Арно, така че да бъде плавателна от Флоренция до Тиренско море, без да минава през територията на Пиза. Идея, която Макиавели сметна за несъмнено гениална, макар и твърде амбициозна. Древните римляни са били в състояние да отклоняват течението на реките, което наред с други неща е представлявало истинско предизвикателство за класическия свят. Леонардо бе изследвал системата от шлюзове, използвани в канализацията на Милано, и чувстваше, че е на необходимата висота, за да се заеме със задачата. Но в крайна сметка не беше ангажиран пряко в строителните работи, поверени на други и ограничени до защитна канализация по границата между двете територии. Недобре изпълненият, макар и по-лек, проект доведе до катастрофално наводнение, нанесло много повече щети на флорентинците, отколкото на жителите на Пиза.

На 18 август същата година почина папата. Както се очакваше, от болки в стомаха. Седмица по-рано беше отишъл със сина си Чезаре на вечеря при кардинал Да Корнето. След вечерята всички се почувствали зле, включително и Валентино, но само баща му почина. Дизентерия? Малария? Отрова? Беше факт, че въоръжените войници на фамилиите Колона и Орсини сега плячкосваха имотите на Борджиите. Херцогът на Романя беше болен. Новият папа, Пиколомини, приел, естествено, името Пий III, почина на свой ред два месеца по-късно, а следващият – Джулиано дела Ровере, който щеше да се възкачи на престола с името Юлий II, щеше да се окаже най-големият враг на Борджиите. Валентино бе арестуван два пъти, втория път от испанците, които накрая го отведоха в Медина дел Кампо, за да изгние в затвора. Девизът му беше „Или Чезаре, или нищо“, но се злословеше, че се бе случило и едното, и другото. Неговата Романя се разпадна след по-малко от година. В Урбино се върна Гуидобалдо, а в Римини – Пандолфо Малатеста, който после предаде града на венецианците. Държава, която се роди и умря, преди да навърши три години.