Франческо Фьоретти - Тайната библиотека на Леонардо

Напуснаха Чезена на следващия ден. Леонардо излезе рано от двореца, в който бе настанен, за да тръгне заедно с войските на херцога, които продължаваха на юг. Тогава видя трона в центъра на площада, на който беше седнал Лорка в церемониални одежди. Тъй като бе обезглавен, не го разпозна веднага, а едва след като съзря обезобразената глава на ужасния управител, забита на върха на копие на отсрещната страна на площада. Макар и да го мразеха, беше трудно да се каже дали жителите на Чезена, които минаваха оттам, бяха доволни, или изплашени. Леонардо видя и Николо Макиавели да пресича площада вглъбен, сякаш се насилваше да разбере дълбокия смисъл на този позорен спектакъл.

На 30 декември бяха във Фано, град амфибия по разположение, със своите бастиони, издадени над бреговете на Адриатическо море, и портата към Рим – същата, която бе построил император Август, сочеща пътя за Урбино, за Тибър, за другия склон на Италия. Рано сутринта на следващия ден тръгнаха за Сенигалия. Отначало кондотиерите се съпротивляваха, но пос​ ле се разкаяха и последваха херцога, настигайки го на три мили от града. Чезаре Борджия беше разпоредил да задържат по-голямата част от войските от вътрешната страна на стените и да заключат портите, докато те празнуваха заедно помиряването и настъпването на 1503 година в една прекрасна сграда до портата за влизане в града от север. По средата на празненството Валентино, незнайно по каква причина, излезе от трапезарията и вътре внезапно нахлуха въоръжените войници. Вителоцо и Оливерото бяха удушени на място, а двамата Орсини – оковани във вериги и отвлечени.

След два дни Леонардо срещна Макиавели в Кориналдо, навътре в сушата. Само за един ден херцогът се бе сдобил със Сенигалия и вече планираше война срещу другите бунтовници. Художникът се натъкна на флорентинския секретар по бастионите на градчето, които проучваше. Макиавели го покани на мястото, където живееше временно, на върха на хълма, най-високата точка на укрепения град. Говориха за много неща. Дипломатът на Републиката изглеждаше очарован от Валентино. Подчерта, че следейки непредвидимите му начинания, научавал много за изкуството на управлението и войната. Леонардо пък се оплака от неговата жестокост, каза му, че никога не е виждал толкова насилие, колкото през последните шест месеца. От своя страна Макиавели сякаш размишляваше върху нещо като икономия на пролятата кръв и твърдеше, че всяко кръвопролитие, предизвикано от сина на папата, колкото и да е свирепо, всъщност бе спестило далеч по-кървави сблъсъци.

– Войната – заяви Леонардо – е просто една животинска лудост.

– Но истинският специалитет на Валентино – отвърна секретарят – е именно този, да превзема крепостите, без да ги напада, ограничавайки се просто със заплахи за обсада. Това е изкуство, да накара хората да се страхуват от неговото преимущество. По-голямата част от битките си е спечелил, без да изстреля нито един артилерийски залп.

– Ще ми се наистина да е толкова просто – отбеляза Леонардо, – ала ще видим какво ще стори с Паоло и Франческо Орсини, които залови. Ако ги убие, ще избухне по-жестока война от тази, която току-що си спести.

Двамата Орсини бяха застигнати от същата участ като синьорите на град Кастело и на Фермо. Бяха удушени няколко седмици по-късно в замъка „Кастел дела Пиеве“. Войските стигнаха до Перуджа, после и до Сиена. Макиавели отново замина няколко дни след последната им среща, а Леонардо продължи да следва армията на херцога.

На 1 февруари бяха в Пиенца – съвършения град, създаден от папата с неосъществения кръстоносен поход, Пий II, и кръстен на него, проектиран от Роселино да Сетиняно и разположен близо до селцето Корсиняно, където е роден понтификът. Когато бащата на Валентино още бил заместник-канцлер на Църквата, именно папата от Сиена му подарил двореца, който сега Чезаре Борджия използваше като главна квартира в очакване на капитулацията на Сиена. Художникът се разхождаше съвсем сам в околностите на малкото селце, потънало в омайната природа на тосканските хълмове, напомнящи му за дома, когато забеляза, че е следван от минувач, облечен като вестоносец, който се прокашля шумно, за да привлече вниманието му. Леонардо се обърна, но мъжът не продума и го задмина, пускайки в краката му едно запечатано писмо. Художникът тутакси го вдигна и го отвори. Беше карта, начертана с приблизителна точност, изобразяваща пътя от Пиенца по протежението на крайбрежната равнина Марема до абатството „Сан Галгано“.