Франческо Фьоретти - Тайната библиотека на Леонардо

Това бе обичайната покана от обичайния флорентински кондотиер.

Рано на следващия ден замина със Салаи, който тръгна с голяма неохота. Привечер стигна до отшелническата обител Монтесиепи, където легендарният светец от Киуздино от XII век, слагайки край на живота си на воин, който му бил отреден, забил като по чудо сабята си в камъка, образувайки по този начин кръст. Видяха се точно на това място за молитви до вече почернялата сабя, все още забита в твърдата скала, около която бе построена кръгла капела, наричана Ротондата.

– Трябва да напуснеш Валентино и незабавно да се върнеш във Флоренция – каза кондотиерът. – Вече не сме съюзници.

Беше се досетил, знаеше го, очакваше се. Кондотиерът бе син на Клариче Орсини и се бе оженил за Алфонсина Орсини – много далечни роднини от безбройните разклонения на фамилията Орсини, които заедно с фамилията Колона спореха за властта в Рим. А сега, след убийството на Паоло и Франческо Орсини, бяха срещу Борджия. Тяхното време бе изтекло.

– Аз, естествено, съм на страната на Орсини и на французите – продължи кондотиерът. – Ако Медичите се върнат във Флоренция, ще се съюзят с династията Валоа-Орлеан. Сега в Южна Италия дебаркираха испанците, за да се сражават за Неапол с френския крал. А Борджиите са испанци и ще видиш, че скоро ще предадат крал Луи. Трябва да си вървиш. Аз отивам на юг, за да се бия за французите. Кралят ме избра за управител на Касино.

Леонардо кимна утвърдително: щеше да се подчини, както винаги.

– Що се отнася до мисията, която ми възложихте във Венеция в дома на вашия брат, най-накрая я изпълних – каза той.

Извади от кожената си чанта книгата De legibus на Гемист Плитон и му я даде. Слисаният кондотиер грабна ръкописа и започна жадно да го разлиства.

– Как успя?

– Беше в Урбино.

Мъжът взе една факла от стената на капелата и излезе навън. Постави книгата върху огромна канара на изхода на Ротондата. Запали я. Двамата наблюдаваха пламъка, който обхващаше страниците и ги превръщаше във въглен. Така Леонардо най-накрая разбра на чия страна по отношение на неоплатоническото формирование е бил през всичките тези години, без да го осъзнава. На правилната, каза си, макар и не на печелившата. Поне засега.

Когато се върна във Флоренция, брат Лука го посрещна сърдечно в „Санта Кроче“ и му предаде писмо от Галерани. Беше тръгнало от Милано през 1501 година, но мона Чечилия, тъй като вече нямаше новини за тях, го бе изпратила във Венеция в манастира „Фрари“, надписано с името на францисканския математик, за да го предаде на приятеля си. Монахът го бе получил година по-късно в Болоня, където често ходеше заради своите лекции, от един венециански събрат, минаващ през града. После Леонардо беше изчезнал, затова стигна до него чак сега, с две години закъснение.

Той разказа на монаха почти всичките си приключения като част от свитата на Валентино, но не и за тайната библиотека на херцог Федерико и за приключването на неговото разследване на убийството в Милано. Каза му, че беше намерил портрета с додекаедъра и икосаедъра, и брат Лука го погледна разтревожено, или поне така му се стори. Ала Леонардо бързаше да се върне във временното си жилище и да прочете кореспонденцията, дошла от Милано. Затова прекъсна разговора, извини се, че е много изморен, взе все още запечатаното писмо и се прибра в „Сантисима Анунциата“.

Мона Чечилия пишеше, че се върнала в своя град, когато положението се нормализирало. Всъщност живеела в Каругате и рядко прескачала до Милано, защото беше майка на син от рода Сфорца и имотите ѝ там били конфискувани, но тя и съпругът ѝ живеели що-годе добре, макар и да не се ползвали съвсем с благоволението на новите френски владетели. Добавяше, че е родила четвърти син в края на септември 1500 година. Леонардо изчисли времето много пъти и стигаше все до един и същ резултат: те се срещнаха в Мантуа през януари, следователно бяха минали точно девет месеца до раждането. Ала мона Чечилия ни най-малко не загатваше, че това може да е негов син. Представяше го като дете от нейния съпруг.

После разказваше за събитията в Милано, например за месер Фацио Кардано, който след бягството се бе сдобил със син от любовницата си в Павия, когото бе кръстил Джироламо, както и за други общи познати, макар по думите ѝ Милано да не беше вече същият... По-нататък се връщаше на случилото се в Мантуа, без да прави никакъв намек за тяхната грешка . Разказваше, че когато Леонардо заминал, от фамилията Гонзага намерили в стаята му ескиз на една разрошена жена [69] Става дума за портрета Testa di fanciulla, „Глава на момиче“, известен и като La Scapigliata, буквално „Разрошена жена“. – Б. пр. , останал след това при тях. Съпругът ѝ казал, че съзира в тази жена голяма прилика с нея, и се запитал дали Леонардо случайно не е тайно влюбен. Тогава, за да потуши ревността му, тя му споменала за слуховете, които се носели за хомосексуалността на художника (както в края на краищата за всички артисти и техните чираци, то се знае). Безпокойството на съпруга ѝ стихнало, но после и Изабела д’Есте заявила, според нея с язвителна нотка, че в тази разрошена дама вижда именно Чечилия – естествено, леко идеализирана и с развени от вятъра коси, ала за нея нямало никакво съмнение. А Чечилия била обзета от дълбока тъга, докато се опитвала да се защити. Тъй като трябвало да отхвърля всяка догадка, самата тя се борела с най-силното си желание: да ѝ подарят този портрет, макар и незавършен. Но беше сигурна, че Изабела д’Есте го задържала за себе си, та да я накаже за това, че не е признала греха си. В края на писмото си приятелката му го канеше отново в Милано, за да си върнат хубавите времена, защото там вече не били нито той, нито Донино, нито останалите и тя страдала от носталгия.