Франческо Фьоретти - Тайната библиотека на Леонардо

Веднъж Веспучи ненадейно отвори дума за братовчед си Америго – мореплавател, който изследваше южните брегове на земите, които всички все още наричаха Западните Индии. Наскоро семейството бе получило новини от първа ръка.

– Не са Индии – каза му добрият Агостино. – Америго е открил, че това е един нов свят, неизвестен досега континент, за който не се споменава в никоя книга. Само си представи, Леонардо: германските географи предлагат новата земя да бъде кръстена на името на братовчед ми...

– Веспуча?

– Не, Америга... Всъщност Катай със златните пок​ риви, за който говореше Марко Поло, ще е още пò на запад...

– Не знам дали това е добра новина – отвърна художникът. – Винаги сме били смятани за Запада на света, а сега, когато турците ни препречват пътя на коприната, не Катай, тъкмо ние ще станем Далечният изток с времето.

Още в първите етапи на изработването на подготвителните рисунки имаше голям приток на художници и любопитни, които искаха да присъстват на раждането на творба, която, както вече ставаше ясно, щеше да бъде манифестът на нова епоха в живописта.

В Залата на папата го посети и един млад художник от Урбино, дете на изкуството, красив и с изискани и вежливи обноски като неговите. Баща му Джовани Санти бил придворен поет и художник по времето на великия Монтефелтро. Казваше се Рафаело и макар и на около двайсет, вече бе работил с Перуджино и Пинтурикио и за него се говореха много добри неща. За Леонардо това беше възможност да си спомни за Флоренция и Урбино от онези великолепни времена, сега, когато знаеше повече за тях. Разказа му за преоткриването на Платон, за епохата на Пиеро дела Франческа и за младия Ботичели. Сподели за своите изследвания върху перспективата на светлината, но премълча онова, което в момента беше негова истинска фикс идея: стремежа да овладее правилната техника за рисуване с маслени бои върху стена, избягвайки проблемите, с които се бе сблъскал покрай „Тайната вечеря“ в Милано – експеримента с восъчни бои, за който говореха Плиний Стари и Витрувий и който той възнамеряваше да приложи.

Това щеше да бъде неговият голям технически принос към историята на живописта – да обедини уроците на холандците и италианците, да осъществи на стената онова, дето фламандците бяха преподавали за рисуването на дъска: нещо, което бе почти успял да постигне в Милано и щеше да го направи по-добре във Флоренция. Сблъсъкът между Милано и Флоренция, който трябваше да изобрази в Палацо Векио, сега се превръщаше в сблъсък между „Тайната вечеря“ и „Битката при Ангиари“. Но беше нужно безкрайно много време. Содерини не даваше пет пари за историята на живописта, затова Леонардо отново се натъкваше на всички трудности, с които вече се бе сблъскал преди при „Тайната вечеря“, и на едно отегчаващо вината обстоятелство: вместо посредствения Монторфано този път човекът, рисуващ на отсрещната стена една спечелена битка от флорентинците срещу Пиза, беше Микеланджело. Содерини бе решил така и беше ясно, че има слабост към Буонароти, който наред с всичко друго бе убеден републиканец.

Така неговата бавна работа отново беше проблем. Ала енкаустиката бе деликатна процедура. Трябваше да се смесят върху палитрата пигментите и лепилата с пунически восък при температура на топене, после да се разстеле воал от восък равномерно върху цялата изрисувана повърхност и да се остави да изсъхне. След няколко дни съдовете с разпалени въглища се слагаха върху скелето и се загряваха, за да се разтопи пак восъкът и да се полира. Резултатът щеше да бъде подчертаване на блясъка и оттенъците на картината. Беше направил опит със сцената на сблъсъка за знамето и се бе натъкнал на не един проблем. Беше невъзможно да поддържа постоянна температурата на съдовете с въглища и когато топлината се засилваше, восъкът и нарисуваното се разтичаха като по повърхността на свещ. Загряване и охлаждане, загряване и охлаждане – така нямаше да му стигне цяла вечност. А не можеше да си позволи грешки, защото повторната работа върху прекомерно пропита с восък стена щеше да бъде немислима.

Междувременно Микеланджело беше завършил своята подготвителна рисунка и бе започнал да идва в Залата на Великия съвет за първите огледи. Содерини пък упражняваше натиск с нарастваща дързост. Веднъж беше заплашил, че ще заведе дело срещу Леонардо за възстановяване на всички златни флорини, дето му бяха предоставени, ако не приключеше бързо възложената му работа, затова той събра спечеленото за две години, взе назаем парите, които не му достигаха, и се яви при гонфалониера, за да му ги върне. Содерини не ги прие и го помоли с по-отстъпчив тон да завърши творбата възможно най-скоро. Но чашата окончателно преля, когато няколко месеца по-късно Леонардо отиде в банката да получи месечното заплащане и му дадоха кесия, пълна с дребни монети. Това означаваше, че го смятат за „евтин художник“, което направо го вбеси.