Франческо Фьоретти - Тайната библиотека на Леонардо

Как птиците успяват да се задържат във въздуха?

По силата на какъв математически закон го правят и доколко е подобен на този, който Архимед е открил за телата, които, ако са потопени във вода, не потъват?

И защо небето е синьо?

Защо е синьо морето?

Защо колкото по-далечни са планините, толкова повече изглежда, че те също се обагрят в синьо?

От какво е направен въздухът?

Как се движи вятърът?

Как окото обработва светлината?

Какво точно представлява и как се произвежда гърмежът, който издава оръдието при стрелба?

Само това мога да ви оставя и както изглежда, никой друг не може. Никога не съм срещал човек по мое време, който да си задава толкова много въпроси, и тъкмо тези, тъкмо моите въпроси.

Какво е всъщност това, което наричаме „душа “?

Кое е нейното седалище и къде и кога се вселява в зародиша?

Какви думи казва една майка на детето си през пъпната връв?

Защо всички нерви се насочват към мозъка?

Как функционира нервната система?

Каква енергия преминава през нея?

Защо откриваме морски фосили високо в планината?

Какво има в центъра на Земята?

Надявам се само на едно: че въпросите са правилни и че някой друг след мен все още ще си ги задава. Понякога успявам да прозра отговорите, но ми липсват инструментите, за да докажа прозренията си. Надявам се, че човечеството ще си задава винаги тези въпроси, докато не намери отговор на всеки от тях и покрай всеки един си зададе още сто хиляди нови въпроса.

Защо Луната не пада?

Защо нощта е тъмна?

Какво е светлината и как се разпространява?

Колко големи и отдалечени са звездите?

А сега ще трябва да се върнем в нашето време – да се надяваме, обогатени с нови внушения и мисли. Настъпи обичайният момент за думи на признателност. Макар че не ги познавам лично, благодаря на всички автори на книгите, които бяха ценни за мен. Но ако ги цитирам до една, ще бъде равностойно на това да не цитирам никоя: читателят просто ще ги прескочи. От няколкостотинте творби, необходими ми, за да напиша този роман, ще се огранича със споменаването на най-важните.

Първата, поради чисто емоционални причини: Leonardo, Omo sanza lettere , с автор Джузепина Фумагали, „Сансони“, Флоренция, 1943 година. Намерих я в заключената „тайна библиотека“ на баща ми с трудове по математика и философия, в която не трябваше да влизаме и която аз отворих едва след като го загубих преждевременно в края на юношеството си. Предвид датата на публикуване, сигурно е била първата книга, прочетена от него след примирието на Италия с антихитлеристката коалиция, когато е избягал в един подлез на гарата в Болоня от германците, които са го отвеждали в работнически лагер в Германия. Очевидно това е антология на записките на Леонардо. Не бих могъл да обясня причината, но винаги съм смятал, че необходимостта да се четат бележките на гения от Винчи посред ужаса на войната и германската окупация е еквивалент най-малко на опита на Примо Леви да си спомни по време на трагедията в Аушвиц песента на Данте за Одисей. В определени лъжовни контексти е много трудно да изпитваме гордост от това, че принадлежим към интелигентен вид. Ала по някакъв начин трябва да се опитаме да го направим, за да можем да започнем отначало.

В „тайната библиотека“ на баща ми имаше и книга за магическите квадрати, затова навлязох в тази област с голямо преимущество. Веднага след това трябва да цитирам очерка на Енрико Гамба, който даде тласък на моето любопитство към портрета в музея „Каподимонте“ и всичко, което последва от него: Proviamo a rileggere il „ Doppio ritratto di Luca Pacioli“ , in AA. VV., Le tre facce del poliedrico Luca Pacioli , Quaderni del Centro Internazionale di Studi Urbino e la Prospettiva [72] „Да се опитаме да разчетем „Двойният портрет на Лука Пачоли“, в сборника „Трите лица на полиедричния Лука Пачоли“, от поредицата книги на Международния център за изследвания „Урбино и перспективата“. Тук и по-нататък в текста преводът на заглавия от италиански е мой, Дякова, М. – Б. пр. , AGE, Urbino, 2010. Това е първото произведение, което прочетох от изследванията на Енрико Гамба по темата (в следващите търси и други решения), но от този очерк преди две години започна цялото приключение. Решението на загадката с числата върху черната дъска на монаха, предложено в този роман и имащо връзка повече със забавния Пачоли от De viribus quantitatis , отколкото с чисто аритметично решение, е съвсем ново и по скромното мнение на писателя – добре обосновано. Вярно е, че резултатът от делението на 2034 на 1665 съвпада с квадратния корен на едно цяло и пет само до втората цифра след десетичната запетая, което обаче няма почти никакво практическо значение: ако предположим, че диаметрите на квадратите на ромбикубоктаедъра зад монаха в неговия портрет са 20 см и 3,4 мм, грешката, която ще се отрази на диаметъра на окръжността, в която се вписва равностранният триъгълник, ще бъде по-малка от половин милиметър. От друга страна, това е най-добрата възможна приблизителна стойност, ако се използват цифрите на един магически квадрат.