Франческо Фьоретти - Тайната библиотека на Леонардо

– Закоравели скъперници, противни безумци – изкрещя той, хвърляйки кесията обратно. – Щом това е вашата Република, задръжте си я. Ще бъде цяло чудо, ако просъществува още една година.

В действителност щеше да просъществува още шест години преди окончателното завръщане на Медичите, ала тогава никой не можеше да го предвиди.

Така един ден Салаи, когато влезе в Залата на папата, завари всички други помощници да работят, но неговия учител го нямаше. Намери го в стаята му, седнал, с цяла купчина книги на пода и сандък от едната му страна, с перото в лявата ръка и лист на коленете. Редеше книгите в сандъка, като записваше първо заглавията им и тъкмо отбелязваше творбата с механизмите с череп на корицата. Щом Леонардо го видя, му посочи един лист, оставен на бюрото.

– Какво е това? – попита чиракът.

– Разрешение от Републиката да отсъствам три месеца, за да изпълня поръчка за един лейтенант на френския крал. Приготви си нещата, заминаваме.

– И къде отиваме?

– В Милано.

– За три месеца?

– Завинаги. Там имам къща и лозе. Тук не притежаваме нищо.

Преди да тръгнат, отиде да се сбогува с приятеля си, с когото заедно бяха преминали през това мъчително десетилетие. Щом чу гласа му отвън пред вратата на килията си в „Санта Кроче“, Лука Пачоли стана от пейката за коленичене, където се молеше, и му отвори. Бяха седнали един срещу друг, когато Леонардо му съобщи решението си да се върне в Милано. Не се знаеше дали пак ще се срещнат. Поговориха си за изтек​ лите години, за хилядите неща, които бяха споделяли, за преживените премеждия.

– Трябва да ти призная нещо – поде монахът, преди да се разделят.

Леонардо вече знаеше какво, но изчака Пачоли сам да му каже.

– Онези книги, старинните ръкописи от Мистра, които бяха у Бартоломео Пиерлеони в „Сан Франческо Гранде“ – продължи математикът, – никога не са попадали в ръцете на убиеца, защото Бартоломео ги беше скрил добре в кухина под плочките на пода. Аз ги намерих случайно в килията му веднага след убийството, спъвайки се в една изкривена плочка. Имаше един труд на гръцки, но заглавието бе преведено на латински, за който Марлиани не ти беше казал: коварна творба на Гемист Плитон, разкриваща най-автентичните му и тайни възгледи.

Беше книга, до която мнозина искаха да се домогнат. Задължително трябваше да бъде унищожена. Изпратих я заедно с другите в Урбино, където, ако още не са я изгорили, най-вероятно ще го сторят...

Разказа му и за останалото, за библиотеката и тайната организация, същите неща, които бе чул от Пиеро Бандинели, ала този път поднесени от гледната точка на един францискански платоник, който беше отхвърлил неопаганизма на „посветения в най-съкровения кръг“, поставил началото на всичко. Но Леонардо не му спомена нищо за онова, дето той бе открил. Вече беше предположил, докато разпитваше убиеца в Урбино, че именно монахът е изпратил опасните ръкописи в двореца на Монтефелтро. Помисли си го, когато видя в подземната библиотека абсидата, вдъхновена от картината, на която младият брат Пачоли бе изобразен като част от най-близкия антураж на Федерико да Монтефелтро. При това една „Свята беседа“ [71] Вид иконография, разпространена през Ренесанса, при която Дева Мария е изобразявана на трон с Младенеца, заобиколена от светци. – Б. пр. на неговия учител Пиеро дела Франческа. Не му довери, че беше дешифрирал кода му и бе проникнал в подземните помещения, не му каза, че е преровил книгите и е взел някои от тях, които впрочем не изглежда да интересуваха други освен него, нито за участта, която застигна последния съществуващ екземпляр на „За законите“ от Гемист Плитон.

Прегърнаха се на вратата. Без да знаят, се бяха борили на една и съща страна, но със съвсем ясно съзнание бяха подхранвали една и съща силна страст към забравената александрийска наука: математикът – към Евклид, а Леонардо – към Архимед и Филон Византийс​ ки, докато междувременно хората се избиваха за друго. Никой не знаеше дали бяха предводителите на един бъдещ свят, или олицетворяваха сетното възраждане на една вече изчезнала мечта.

– Благодаря за математическите познания, които ми предаде – беше последното, което му каза Леонардо.

– Благодаря за уроците ти за енергията – отвърна монахът.

Художникът изпитваше меланхолия, докато вървеше край река Арно, мислейки за изминалите години, за хилядите безполезни проекти, за провалените планове, за наполовина завършените творби. Остри мъчителни пробождания, на пресекулки, както често се случва: какво остава от всичко това? Запита се дали и историята, личната, а също и колективната, тече като реките, които щом стигнат долината, най-после изглеждат по-спокойни, без нерешителността, размислите, стръмнините, параболичните завои, бележещи пътя им в началото по недостъпните склонове на планините.