Франческо Фьоретти - Тайната библиотека на Леонардо

Направи го точно навреме. Веднага чу кънтенето на стъпките и отиде да се скрие зад другото крило на етажерката. Видя само как сянката на сабята се издигна зад неговата фалшива сянка. На пръсти, без да вдига шум, се промъкна покрай противоположната стена на тази, край която бе минал на влизане, прекоси страничната част на помещението между етажерките и се върна в окопа с цилиндричен свод, чувайки воя на мъжа и трясъка от книгите, които падаха на пода. Побягна към витата стълба и се заизкачва по нея в тъмнината със сърце в гърлото.

Вече долавяше стъпките зад гърба си, фенерът го следваше и макар и бавно, се приближаваше. Младият войник тичаше подире му нагоре по извитите стъпала, беше малко по-бърз от него. Но Леонардо не ускори темпото. Знаеше, че стълбището е дълго и ако се движеше прекалено енергично по спиралата, щеше да се задъха и да загуби равновесие. Чуваше стъпките и виждаше как светлината почти го настига. В един миг обаче долови шум от тупване и светлината се отдалечи, докато не изчезна напълно. Най-вероятно Пиеро Бандинели беше паднал и Леонардо отново си възвърна преднината. После пак усети, че мъжът е по петите му, накрая все пак стигна до входа на тайния проход и дръпна вратата към себе си. Стъпките отекваха съвсем близо, наведе се и прекрачи прага.

Опитваше се да заключи вратата, ала усети как от другата страна войникът я дърпа силно в обратната посока. Бандинели определено беше по-як от него. Тогава внезапно пусна дръжката и се втурна към изхода на библиотеката. След няколко секунди светлината отново бе зад гърба му. Съдейки по своята сянка, която се скъсяваше, заключи, че мъжът се приближаваше. Ускори крачка, но в просторното помещение преследвачът му беше много по-бърз. Тъкмо бе влязъл в пос​ ледната зала и бе докоснал леко с пръсти дръжката на входната врата, когато усети, че коланът на сабята го закачи отдясно. Той се изви и застана инстинктивно на колене, изтласквайки се напред с лице към пода, за да попречи върхът на оръжието да го прободе в хълбока. Зърна пламъка на фенера до лявото си рамо, докато войникът, все още стискащ в дясната си ръка дръжката на сабята, се опитваше да го бутне с три пръста, за да се завърти.

Беше загубен.

Ала преди да успее да се обърне, чу страшен металически шум и онзи се сгромоляса на гърба му с вик. Какво ли възнамеряваше да прави? Стисна зъби. Затвори очи. Когато ги отвори отново, видя фенера, паднал на пода пред носа му. След това забеляза как пред него се хлъзна и сабята. Тогава се опита с рязко и силно разклащане на раменете да изтласка тялото на мъжа от плещите си, взе фенера и сабята и се изправи.

Изобщо не очакваше да види това, което видя.

Салаи – ето кой беше зад него с алебарда в ръка, изненадан, че бе насочил сабята към силните коремни мускули. Сведе поглед и видя Пиеро Бандинели, проснат на пода в безсъзнание.

– Бъди благословен, синко – каза, като спусна сабята и пристъпи към него, за да го прегърне. – Уби ли го?

– Мисля, че не. Ударих го с обратната страна.

– Тогава после ще се прегръщаме. Сега да си свалим коланите и да го завържем много здраво.

Пристегнаха силно кожените си колани около ръцете и краката на войника, а след това Леонардо се покатери на един прозорец и издърпа оттам завеса, с която го обездвижиха напълно. През това време Салаи разказваше как видял, че стражът станал твърде неспокоен, след като учителят му влязъл в библиотеката, но забелязал и че изчакал идването на следващия часовой. После се случило нещо много странно: Бандинели останал на поста си, стражите не се сменили. Веднага щом другият се отдалечил, той отворил библиотеката и се промъкнал вътре. Салаи се разтревожил и незабавно се втурнал натам, намерил вратата затворена, но незаключена. Влязъл, обиколил цялата библиотека, ала нямало никой. Помещенията били съвършено празни. Помислил си, че всичко му се е присънило, предвид ранното ставане, след това обаче се спънал в алебардата на войника, захвърлена на пода в последната зала – единственият признак, че не ставало дума за някаква негова халюцинация. Нямало какво друго да стори, освен да се свие в някой ъгъл с алебардата в ръка. И заплакал.

– Обичам те – каза му Леонардо и го прегърна.

Междувременно войникът, овързан като руло на шиш, лека-полека идваше на себе си.

Скоро, седнал на пода под една лавица, си призна всичко. Не се поколеба да потвърди, че е убиецът на Бартоломео Пиерлеони. Той му беше враг, а по време на война може да се наложи да убиваш враговете. В гръб? Като страхливци? Важното за него било да вземе старинните ръкописи от Мистра. Но големият проблем бил, че не намерил нито лист от тях в Милано. Изчезнали. Изпарили се. Знаел със сигурност, че Пиерлеони ги бил откраднал от помощника на Марлиани, ала в килията му не открил абсолютно нищо. Дали някой не ги бил отмъкнал преди него? Дали сега не били там, в подземната библиотека на Урбино? Нямал време да я претърсва. Веднага щом чул Леонардо да тича по витото стълбище, си помислил единствено, че не бива да остава там долу като хванат в капан. Не, нямал никакво намерение да убива и него. Искал само да го завърже за някоя маса и да отиде да потърси из книгите онази, заради която бе убил мъжа от Римини. Нищо повече. И не той бил човекът, който откраднал ръкописите от библиотеката „Сан Марко“ във Флоренция, а неговият събрат Аламано деи Мартели, с когото и Леонардо се беше запознал. След това Бандинели заминал за Милано, за да ги предаде на Марлиани.