Франческо Фьоретти - Тайната библиотека на Леонардо

– Кабинетът на херцог Федерико – поясни Валентино, докато сядаше на масичката, поставена в една ниша в стената, за да му напише пропуска. – Всъщност – продължи той, – макар че тук духът на Федерико да Монтефелтро изглежда вездесъщ, навсякъде се усеща присъствието на неговия брат.

– Брат му е починал много млад, нали? – попита Леонардо.

– Одантонио, законният наследник, отстранен чрез заговор, в който, изглежда, Федерико е имал пръст, не му е бил истински брат – отговори херцогът. – Федерико е бил осиновен, тъй като баща му нямал мъжки наследници, преди да се роди Одантонио от втората му съпруга. Всъщност той е бил син на една от дъщерите на неговия баща, Аура да Монтефелтро, омъжена за Бернардино Убалдини дела Карда. Истинският му брат бил Отавиано Убалдини, който живял в този дворец и делил властта с него, но често отсъствал заради военни експедиции. „Магът на Урбино“, както го наричат някои, бил приятел на философи и астролози и толкова близък с Висарион, че когато кардиналът решил да подари книгите си на библиотеката „Сан Марко“ във Венеция, ги оставил до своята смърт в библиотеката на херцога, на която тайният брат посветил много енергия. Беше астролог и алхимик. Говори се, че магическа отвара направила Гуидобалдо, сина на Федерико, импотентен, той няма деца от съпругата си и всички знаят, че не може да има. – Подаде му пропуска, Леонардо се пок​ лони и понечи да излезе. – Вие сте мой гост. Тук, в двореца, разполагаме с доста свободни стаи. Имате ли помощници?

– Да, един, много млад.

Искаше веднага да се отправи към библиотеката. Затова отиде да повика Салаи, за да оставят конете в херцогските конюшни, изпрати момчето да се заеме с настаняването и тутакси слезе във вътрешния двор, размахвайки с триумфален вид пропуска си под носа на охраната.

Мъжът огледа внимателно листа, за да разпознае подписа, и след това каза:

– Не се плашете, когато влезете. Вътре ще видите още един посетител, който е в библиотеката от три часа и изглежда, няма никакво желание да излиза.

Отвори му вратата и Леонардо се озова в просторно помещение, пълно с лавици с книги. Отдясно имаше врати, наредени една до друга, в средата – маса, осветена от мъждивата светлина, която проникваше през прозорците. В дъното зърна непознатия, който на пръв поглед му заприлича на ястреб.

Побиха го тръпки, когато охраняващият затвори вратата зад него.

Беше облечен в черно. Имаше къса черна коса, изпито голобрадо лице, пронизващи очи, които издаваха будна мисъл и които се вгледаха в него, както той обикновено се взираше в повърхността на Арно, когато искаше да си представи дълбините на реката. Мъжът, когото завари в библиотеката, погълнат допреди минута от книгите, наредени по стените, бе с петнайсетина години по-млад от него и не се обличаше като французин, изобщо нямаше вид на човек от свитата на Валентино: вероятно беше от Урбино или посланик на някой от близките тоскански градове. Щом го чу да влиза, непоз​ натият тръгна към него, минавайки между две редици лавици в топлата светлина на летния следобед, която проникваше през прозорците.

– Вие сте маестро Леонардо, познавам ви – каза той. – А моето име е Николо. Николо Макиавели, на вашите услуги. Аз също съм от Флоренция, ала за разлика от вас съм тук заради родината си.

Леонардо долови едва забележимата неприязън и тънкия упрек в тази фраза.

– Същата родина, на която и аз съм син, макар и незаконороден – отговори студено.

– Разбира се, за нас би било изгодно, ако можем да се възползваме в това трудно положение от вашите услуги, след като сте толкова близък с херцог Борджия, че сигурно сте по-запознат с неговите тайни цели по отношение на нашия град. Но нека да помисля... Да, естествено, всичко е ясно. Фамилията Сфорца беше близка с Медичите, като бяхте в Милано при Лудовико Мавъра, а сега, когато фамилията Медичи иска отново да се върне във Флоренция с помощта на Валентино, вие съвсем случайно сте тук и работите за него. Винаги сте били човек на Медичите, в момента сте и на Пиеро, както бяхте на Лоренцо Великолепни. Правилно ли съм разбрал?

– Баща ми работеше за тях – отвърна Леонардо.

– Баща ви?

– Нотариусът сер Пиеро ди Антонио да Винчи.

– Сигурен ли сте, че ви е баща? – попита подигравателно и безочливо флорентинският посланик. – Защото, изключая вас, започна да се сдобива с деца вече прехвърлил петдесетте и след като погреба две млади съпруги, се носят слухове, че е успял да го постигне само с помощта на силни отвари от мандрагора, ако ме разбирате...