Франческо Фьоретти - Тайната библиотека на Леонардо

– Произведенията на Филон Александрийски, преведени от Лелий от Тифернум, коментарът на Джорджо Мерула върху Satire [54] „Сатира“. – Б. пр. от Ювенал, Vita di Alessandro Magno [55] „Животът на Александър Велики“. – Б. пр. от Курций Руф, Historia florentina [56] „Флорентинска история“. – Б. пр. от Поджо Брачолини, De re militari от Вегеций заедно с труда със същото заглавие от Валтурио, подарък от фамилията Малатеста, Vita Braccii Fortebracii [57] „Животът на Брачо Фортебрачи“. – Б. пр. от Джовани Антонио Кампано, коментарът върху Digestum vetus [58] „Старата Дигеста“. – Б. пр. от Бартоло да Сасоферато. Аз стоя от половин час пред лавицата на историците: Херодот, Тукидид, Полибий, Плутарх, Ливий, Тацит, Йосиф Флавий...

– А математиката? Физиката? – попита Леонардо.

– Последвайте ме – каза Макиавели. – Веднага ще ви заведа, така ще се възползвам от възможността да ви покажа нещо много странно.

Отправиха се към един таен ъгъл в последното от четирите помещения на библиотеката. Там Леонардо го видя отново и дъхът му секна, сякаш току-що беше пристигнал на дългоочаквана среща, сякаш винаги бе знаел, че рано или късно, щеше да го види пак: на стената беше окачен портретът на Лука Пачоли, който той познаваше много добре, с младия Гонзага, дървения додекаедър и кристалния икосаедър. Значи, ето кое било крайното му местоназначение. Какво ли правеше тук? Спомни си, че неговият приятел математик му бе казал, че написаното върху черната дъска представлява „почти неразгадаем шифър от числа за защита на свръхтайна информация и обекти“. Под портрета имаше етажерка с два рафта, върху които бяха наредени петнайсетина тома по математика, перспектива и архитектура. Веднага измъкна труда на Архимед и го отвори: произхождаше от Борго Сансеполкро. Помисли си, че вероятно е принадлежал на Пиеро дела Франческа.

– А сега гледайте много внимателно – каза секретарят на Републиката.

Махна от рафта под портрета всички книги и ги сложи на пода. После му показа отзад един странен механизъм от метални плочи и каменни кубчета за мозайка с формата на икосаедър, прикрепен към стената с една от осемте си триъгълни стени. Всичките осемнайсет квадратни стени бяха номерирани с цифри от нула до девет.

– Разгледах го подробно – каза Макиавели. – Според мен това е катинар с изключително сложна комбинация и твърде труден за отваряне. Има осем триъгълника, които са неподвижни, и три осмоъгълника с квадратни стени на ширина, дължина и височина, които могат да се въртят около центъра си, образувайки постоянно нови цифрови комбинации. Ако се разгадае правилната серия от числа, би трябвало механизмът да се деблокира и мисля, че в тази стена ще се отвори таен проход.

– И какво смятате, че се крие зад стената?

– Според мен покойният баща на херцога на Урбино, голям колекционер, събрал тези ценни книги, е изградил тайна библиотека за най-важните от тях – отговори дипломатът. – Вярно е, че тук очевидно има всичко, но и няма нищо, което не може да се намери на друго място. Предполагам, че единствените ръкописни екземпляри от творби, които навсякъде другаде са загубени, са били скрити. Не забравяйте, че библиотеката на Федерико е смятана за единствената в Италия, която би могла да се конкурира с тази на Лоренцо Великолепни. Къде са изчезнали византийските трудове по философия и математика? Мисля, че комбинацията за деблокиране на това приспособление е недостъпна, макар че ключът вероятно се крие в тази картина.

Леонардо не изчака покана, наведе се над механизма и започна да разглежда осмоъгълниците с номерирани квадрати. После извади тефтерчето със записките си и въглена. Няколко от осемнайсетте числа очевидно се повтаряха: цифрите от нула до пет присъстваха по два пъти, тоест това бяха общо дванайсет числа, три пъти се срещаше шест и само по веднъж ги имаше трите цифри от седем до девет. Записа си всичко.

– Мъжът от тази картина е много, много скъп мой приятел, францискански математик – отбеляза той. – Казва се Лука Пачоли.

– Познавам го по име и по физиономия, но не и лично – отвърна Макиавели. – Ако ключът към енигмата е математиката, имам смътното усещане, че никога няма да успея да я разгадая.

– Аз още по-малко – отсече Леонардо.

Ала вече си мислеше за онзи странен сбор върху черната дъска, за магическите квадрати, за осмата теорема в тринайсетата книга от „Елементи“ на Евклид, за формулите на икосаедъра. Искаше час по-скоро да се върне в стаята си, за да се захване за работа.