Франческо Фьоретти - Тайната библиотека на Леонардо

Погали го нежно по бузата. Салаи вече беше мъж. Онова слабичко момченце се превърна в мускулест здравеняк, същински бик. Каза му довиждане и излезе от стаята, ала веднага се върна обратно, защото Джан Джакомо бе започнал да нарежда, колкото му глас държеше, непонятни ругатни на диалекта на Брианца.

– Какво става? – попита Леонардо притеснен, след като отново отвори вратата и подаде глава.

– Тази развратница ми открадна кесията с всички мангизи.

Художникът избухна в смях.

– Я гледай ти! Тогава прощавай! Беше намерил сродната си душа и заради мен я изпусна... – Не можеше да сдържи смеха си. – Току-виж се беше задомил. Представяш ли си колко хубаво щеше да бъде? Ямата на крадците от кръговете на Ада...

Като разбра, че откраднатите пари не бяха много, си легна в добро настроение.

На следващата сутрин видя фреските на Пиеро в базиликата „Сан Франческо“. Щом научи, че Леонардо е приятел на Лука Пачоли, когото всички в манастира познаваха, брат Бонавентура, монах на средна възраст, който го придружи до главната капела, му предложи да му покаже целия цикъл: сложен разказ, от смъртта на първия човек Адам до издигането на кръста при връщането му в Йерусалим след победата на византийския император Ираклий през VII век срещу персийския владетел Хосрой, който бил откраднал кръста. Според легендата свещеното дърво, от което е направен кръс​ тът на Христос, е поникнало от устата на Адам след неговото погребение, от семената на дървото на греха, дадени от архангел Михаил на сина му Сит.

Това беше символична история за християнството между греха и изкуплението до момента на сблъсъка с неверния Изток, а от разказаните събития и от начина, по който бяха изобразени, се разбираше, че са обвеяни от климата на новия кръстоносен поход, нажежил годините непосредствено след средата на миналия век, когато Константинопол току-що бе паднал в турски ръце и двете църкви, на Изтока и Запада, обмисляха отново да се обединят срещу новия враг.

– Виждате ли? – попита брат Бонавентура, сочейки фреската в средата на стената отдясно, сякаш за да потвърди това негово първо впечатление. – Там е представена срещата на Соломон със Савската царица. Но всъщност Соломон е кардинал Висарион, гръцкият философ, който дошъл със своя учител Гемист Плитон, за да се застъпи на събора във Флоренция за унията между двете църкви и за новия кръстоносен поход срещу турците. Изглежда, художникът от Борго е бил привърженик на платонизма на Висарион. Наистина е бил осъществен малък поход срещу Деспотство Морея, когато папа Пий II...

– Да, знам всичко за този поход – прекъсна го Леонардо, – за Сиджизмондо Малатеста, за тленните останки на Гемист Плитон, донесени в Римини, и така нататък.

Но вниманието му се спря най-вече на две неща. Първото: стори му се, че Пиеро дела Франческа в тези творби е използвал смесена техника – малко върху влажна, малко върху суха мазилка, – затова се приближи, без да откъсва очи от стената, за да провери верността на това свое впечатление и трайността на живописта върху суха основа. Второто: огледа особено внимателно сцената на битката между Ираклий и Хос​ рой, която, макар и по анатомично и оптично неловък начин, използван допреди няколко десетилетия, маниакално съобразен с геометрията и чужд на перспективата, изобразяваше най-лютия сблъсък на кавалерии, който някога бе виждал – ужасен ръкопашен бой, смазани от конете тела на ранени по земята, кълбо от глави, от конници, опитващи се да поразят противника, саби, копия, ятагани, боздугани, знамена.

Замисли се какво би представлявала тази фреска, ако по онова време бе усвоен изцяло урокът на фламандците и можеше да бъде нарисуван прахът, вдиган от конете в една истинска битка, да се изобразят локвите кръв и тиня по земята, да се пресъздадат с анатомична точност напрежението, изписано на лицата, обтегнатите сухожилия, очите, излезли от орбитите, яростта. И заключи, че една битка би била идеалният терен за подлагане на изпитание на всички негови нови познания за перспективата, за отблясъците на светлината, за природата на Силата, за човешката анатомия.

На следващия ден тръгнаха рано за Борго Сансеполкро – селището, което, макар и малко и периферно, имаше щастието да бъде родно място на две видни личности: Пиеро и брат Лука. Минаха през Ангиари, пресякоха Тибър и влязоха през Порта дел Понте в сърцето на малкия център. Там разбраха колко важно беше в този край да заявиш, че си приятел на Лука Пачоли, повече, отколкото, че си Леонардо да Винчи. Всички го познаваха, говореха за него с обич и както се случва в малките населени места, сякаш споделяха славата, която бе успял да си спечели от Рим до Венеция. „В такива случаи – помисли си Леонардо – селото е като футболен отбор, който се състезава на площад „Санта Кроче“ по време на карнавал, и дори онези, които не са участвали в победната битка, се чувстват съпричастни.“