Франческо Фьоретти - Тайната библиотека на Леонардо

По това време Леонардо получи писмо, подпечатано от неясен подател. Предаде му го един непознат младеж, който, ако се съдеше по акцента, дори не бе флорентинец. Отвори го. Беше примамливо предложение за работа. Трябваше да напусне Флоренция и да се срещне тайно с флорентинския кондотиер, когото поз​ наваше добре, но от предпазливост той не се бе под​ -писал. Не биваше да говори с никого за това.

Реши да помисли по въпроса, като отиде, както обикновено, да размишлява край Арно. Беше стигнал близо до моста „Санта Тринита“, когато, почти в момента, в който щеше да поеме по него от страната на Палацо Спини, се натъкна на трима младежи, които разлистваха „Божествена комедия“. Щом го видяха и очевидно го познаха, привлякоха вниманието му:

„Маестро Леонардо!“.

Имаха вид на добри момчета, хубаво облечени, между двайсет, на толкова изглеждаше най-младият, и трийсет години, колкото би дал на най-големия от тях. А и му се сториха познати, сигурно ги беше виждал някъде, макар че тяхната младежка възраст и фактът, че той бе отсъствал от града почти двайсет години, правеха това малко вероятно. Но откакто беше във Флоренция, често изпитваше неприятното усещане, че среща познати хора, а всъщност не ги познаваше. Дали това бяха синовете на известни бащи, приличащи много на родителите си, които обаче трудно би разпознал заради побелелите коси? Такъв беше голобрадият, най-големият от тримата, с къса кестенява коса, овално, издължено лице, който тръгна към него, рецитирайки Данте:

Вдъхни ми ти от своето дихание,

което ти помогна да свлечеш

от Марсий тленното му одеяние. [48] Цитат от „Божествена комедия“ („Рай“). Данте Алигиери, „Божествена комедия“, „Народна култура“, 1975, с. 293. – Б. пр.

Спря се и изчака въпроса, който не закъсня.

– Марсий – каза младежът – е сатирът, предизвикал Аполон да свирят на флейтата на Минерва, бил е победен и одран жив. Той обаче е и сатирът, с когото Платон сравнява Сократ в диалога „Пир“ – физически прилича на Силен и очарова хората с примамливото звучене на думите си, ала най-много за Марсий напомнят самите речи на философа, които крият в себе си божествена душа в привидно обикновена обвивка, гладка като одраната от Аполон кожа на сатира. Тук Данте се поставя в Рая, цитирайки Платон, но последователите на Аристотел по-скоро нареждат поета в своите редици. Е, платоник или аристотелианец е той? Аристотелианецът е в Ада, а платоникът попада в Рая, така ли?

Ето, помисли си, обичайните флорентински неоплатоници във вечен конфликт с физиците, които предпочитат Аристотел. Стори му се, че се е върнал двайсет години назад. Точно в този момент видя да се задава Микеланджело. Буонароти идваше от моста над Арно, дребен, брадат, черен, бърз и лек, по всичко приличащ като Сократ на Силен. Тъй като знаеше, че е ценител както на Данте, така и на Платон, реши да отклони въп​ роса към него. Помисли си още, че това е удобен повод да го опознае, понеже беше известно, че Микеланджело е срамежлив и саможив човек.

– Месер Буонароти, точно вие ни трябвате – каза му. – Тези добри момчета ми зададоха въпрос за Данте и Платон, на който вие можете да отговорите по-добре от мен.

Но скулпторът, изглежда, се обиди и му отвърна сърдито:

– Какво искаш от мен, Леонардо? Дойде във Флоренция, за да се подиграваш на всички ни ли?

– Не, какво говорите? Всъщност...

– По-добре върви да се подиграваш на миланците, всеки знае, че си им обещал конна статуя, голяма колкото къща, и така и не си успял да я изработиш! – отсече Микеланджело и го подмина.

Леонардо беше изненадан от тази безочлива реакция на скулптора, не я очакваше. Нямаше никакво намерение да му се подиграва, по-скоро искаше да станат приятели. Освен това Микеланджело сложи пръст в отворена рана – незавършения кон на Франческо Сфорца. Застина неподвижен и онемял като пясъчна статуя.

– Не го вземайте навътре – каза му младежът, също останал вцепенен, с „Божествена комедия“ в ръка. – Приятно ми е, Пиеро Бандинели, а това са моите приятели Аламано деи Мартели и Угучоне дели Алберти. И тримата сме от Флоренция, но аз и Алберти сме учили в Рим в академията на Помпонио Лето.

– Значи, неопагани – подхвърли Леонардо.

Доколкото знаеше той, Помпонио Лето, починал преди около три години, беше основал в Рим академия на поклонниците на Античността, които се събираха включително в катакомбите и бяха възстановили великия понтификат [49] Идва от титлата велик понтифик (върховен жрец), първоначално висша пожизнена жреческа длъжност в Древен Рим. В периода 753–712 г. пр.Хр. е заемана от римски царе. – Б. пр. от римската епоха, говореха помежду си само на латински и оценяваха високо Юлиан Отстъп​ ник – последния езически император, който изгонил християнските учители от всички училища. През 1468 година до един били арестувани от папа Павел II, той подозирал, че срещу него има републикански заговор, финансиран от турския султан. Били измъчвани, но не признали нищо и накрая ги оправдали поради липса на доказателства.