Франческо Фьоретти - Тайната библиотека на Леонардо

Ако в „Сантисима Анунциата“ не я искаха, щеше да продаде картината си „Света Анна“ на Синьорията, която сега сякаш се бе пробудила и бе възвърнала страстта си към изкуството, откакто се разчуха вестите за победите на сина на папата, херцог Валентино, или Чезаре Борджия, който около територията на Флоренция, град подир град, бе превзел цяла Романя: Имола и Форли, Пезаро, Римини, а с помощта на баща си – Чезена, Фано и Сенигалия, като беше обсадил дори Фаенца. След това се получиха сведения, че Пиеро деи Медичи, детронираният син на Лоренцо Великолепни, се бе съюзил с него и го увещаваше да тръгнат към Флоренция. Ужасът от евентуално завръщане на Медичите – ето какво подтикваше сега Републиката да си съперничи с тях в меценатството.

Неговата „Света Анна“ трябваше да бъде въплъщение на енергията, опит за динамизъм в композицията на телата. Беше намислил първа версия, в която Мария, седнала на коленете на майка си, държи в обятията си Исус, който се протяга към Йоан Кръстител вдясно. След това се бе насочил към едно различно алегорично значение на изображението и беше заместил Йоан Кръстител с жертвено агне, символ на страданието: Дева Мария, седнала в скута на майка си, символ на Църквата, като двете тела щяха да бъдат слети в едно, Богородица протяга ръце, за да задържи сина си, който ѝ се изплъзва и на свой ред протяга ръце към агнето, което сякаш иска да яхне. Алегорията се състоеше в това, че Христос прегръща съдбата си на жертва, докато майка му, покровителствена като всяка майка, се опитва да го върне в скута си, в скута на майката на всички майки на света, тъй като скутовете на двете жени щяха да бъдат наслоени един върху друг като една-единствена утроба. На заден план щеше да прозира пулсиращият живот на душата на света, планини, които избледняват в далечината, голяма река, чието течение си проправя път през скалите, перспективата на цветовете, която му позволяваше да придаде дълбочина, без да е необходимо да изобразява архитектурните пространства, създадени от човека, така че да разположи святата сцена в самото сърце на жизнеността на природата, микрокосмоса в макрокосмоса, човешкия живот в необятните и загадъчни простори на Вселената.

Беше готова само подготвителната рисунка, когато монасите решиха да отворят достъпа до неговата „Света Анна“ за обществеността и тълпа хора на всякаква възраст и от всички слоеве се стече към базиликата, за да предвкуси насладата от шедьовъра, който щеше да сътвори Леонардо. Опашката се виеше чак до площада. Света Анна, моли се за нас. Света Анна, закриляй в тези мрачни времена Църквата, на която си символ. Майко на майките, спаси всички майки по света. Бди над вечната тайна на бягството на сина и неговата жертва. Света Анна, след прогонването на атинския херцог закриляй Флоренция от потисничеството на други тирани. Защитавай винаги града ни от глада на неговите врагове.

Всеки беше подтикнат да се моли по свой начин при вида на такава красота. После някои разказаха, че „Света Анна“ на Леонардо бе чула молитвите им. Други – че света Анна ги е избавила от големи опасности. Трети, които бяха болни, твърдяха, че света Анна ги е изцерила. И противно на обичайното, даже най-скептичните и най-циничните, с каквито Флоренция изобилстваше, бяха склонни да вярват в истинността на тези слухове. Дори невярващите и апокалиптично настроените последователи на Савонарола. Сега във Флоренция бяха Микеланджело и Леонардо и всички отново повярваха в чудесата на красотата, както преди.

Но възлагането на надежди на Републиката се оказа неоснователно.

Републиката вече нямаше пари. Харчеше безразсъдно, за да си купи защитата и благоволението на европейските владетели, на краля на Франция и на германския император, както и за войната срещу Пиза и другите градове, които се бунтуваха, следвайки нейния пример.

Флорентинците само протестираха срещу налозите и колкото по-богати бяха, толкова повече протестираха, най-вече срещу прогресивния десятък, невиждан дотогава данък, пропорционален на доходите – нещо нечувано, не се вземаше от всички еднаква част от печалбата, степента на облагане растеше с увеличаването на богатството.

Ако трябва да сме честни, на Леонардо не му се струваше съвсем несправедливо, че колкото повече печелеше човек от сделките на Републиката или от нейните войни, толкова повече трябваше да внася, за да ги подпомага, но се въздържаше да споделя мнението си с големците, които се оплакваха. Само веднъж, когато Пиеро Гуичардини, подкрепящ единната ставка, му бе казал, че е в интерес на държавата да опази богатството на богатите, Леонардо му отговори: „А още повече в неин интерес е да не доведе до просешка тояга мнозинството от гражданите, които не са богати“.