Франческо Фьоретти - Тайната библиотека на Леонардо

– Брат Анселмо! – извика брат Лука, влизайки и отправяйки се с отворени обятия към прикования на легло монах. – Помните ли ме?

Стар, слабичък, плешив и с бяла брада, стелеща се върху завивката, която го покриваше до подмишниците, свещеникът облещи очи учудено.

– Не, ако трябва да съм честен – отговори с жален пресипнал глас.

Леонардо се помоли наум на светия основател на Ордена на неговия приятел францисканец да му прости за благородната лъжа, с която бе измамил библиотекаря с единствената цел, както бе станало ясно, да задоволи любопитството му.

Брат Лука все пак прегърна възрастния доминиканец и седна на края на леглото му.

– Как така? Видяхме се преди двайсетина години, когато за последно бях във Флоренция.

Помните ли брат Мариано Уги?

– Да, брат Мариано, разбира се...

На художника му беше все по-трудно да удържи смеха си.

– Но той вече не е тук – продължи доминиканецът. – След неприятната случка бе изпратен в изгнание заедно с останалите... Бог да се смили над него и над всички нас. А кой е твоят приятел? Кажи му да седне тук, на стола.

– Леонардо ди сер Пиеро да Винчи – представи се той сам.

– Известният художник! – каза монахът. – Значи, ви познавам. Идвахте в градината „Сан Марко“ по времето на Лоренцо Великолепни. Тогава още бях библиотекар. После ме отстраниха, когато бе извършена кражбата...

– Каква кражба? – прекъсна го Леонардо, сядайки срещу леглото.

– Да... Кражба, станала преди няколко години – отвърна доминиканецът и отмести очи от двамата посетители. – Нищо важно... – додаде и се прокашля насила, сякаш за да изхвърли секрета, дето още не се беше образувал.

– Старинните ръкописи от Мистра ли? – попита ненадейно брат Лука, който в този ден като че бе самото целомъдрие.

Доминиканецът замалко не получи удар. Ако не беше и без това бял като платно, щяха да видят как пребледнява.

– Значи, вече знаете… – каза той. – Това бяха ръкописи от Римини. Брат Сакраморо Малатеста, доминиканец от знатния род на Римини, един от най-яростните противници на Савонарола в манастира, ги беше донесъл тук, за да ги спаси...

Щом чуха това име, колебаещи се дали да се прек​ ръстят, двамата посетители се обърнаха към библиотекаря, който ги бе довел и стоеше прав до вратата на килията. Но той почти не се беше смутил. Очевидно не всички монаси в „Сан Марко“ бяха суеверни като послушника, съпроводил ги до библиотеката.

– Брат Сакраморо – продължи старецът – побесня, когато разбра за кражбата. Това бяха византийски ръкописи на гръцки език, най-вероятно много ценни или към които той бе силно привързан. Ядоса се на мен. Случи се веднага след изгонването на фамилията Медичи и тук беше настанал смут. Проповедите на монаха от Ферара разпалваха града, той дори бе изпратен да води преговори за Републиката с краля на Франция. Аз не бях в библиотеката, когато е била извършена кражбата, там беше един събрат, който е бил бит, съблечен и завързан...

– Съблечен? – възкликна Леонардо. – И защо?

– Трябва да попитате крадеца. И така, аз и злочестият ми събрат бяхме незабавно отстранени от библиотеката.

И двамата си помислиха едно и също: крадецът е излязъл от манастира, облечен като калугер, и по всяка вероятност това е бил убиецът на Пиерлеони от Римини. Поговориха си още малко, но не узнаха нищо важно, освен че брат Анселмо почиташе паметта на Савонарола, когото смяташе за светец, и беше убеден, че скоро Божието наказание ще се стовари върху Флоренция, върху цяла Италия, върху папа Борджия и върху неговите потомци и че що се отнасяше до него, той се надяваше единствено да умре преди това.

През следващите месеци Леонардо и брат Лука не се виждаха толкова редовно. Математикът беше започнал да се подготвя и да изнася лекции и често трябваше да ходи в Болоня, както изискваше новата му длъжност. Леонардо се зае с една картина на света Анна вместо с „Успение Богородично“. Причините да промени решението си бяха много. Микеланджело се върна във Флоренция и веднага щом пристигна, прие предизвикателството да работи върху „гиганта“, както всички наричаха огромния мраморен блок, висок, тесен, не особено качествен материал, от който никой артист не искаше да прави скулптура за Синьорията, но от който той щеше да извае статуя на Давид – символ на възродената Република. Предпочете света Анна и защото в Деня на майката на Мария, 26 юли, флорентинците празнуваха прогонването преди повече от век и половина на тиранина – атинския херцог Готие дьо Бриен, който се беше установил в града като пожизнен господар. Празник, отново почитан и изпълнен с нови символни значения след пропъждането на фамилията Медичи.