Франческо Фьоретти - Тайната библиотека на Леонардо

За кражбата на старинните ръкописи от Мистра не научиха нищо повече, разследването бе в пълен застой и нямаше никакъв напредък. Леонардо беше разбрал веднага, че разговорите за манастира „Сан Марко“ и времето на Савонарола бяха станали почти невъзможни. Неговите събеседници, независимо дали бяха ревностни привърженици, или антиклерикални противници на Савонарола, винаги сменяха темата, когато той се опитваше да ги накара да говорят по този въпрос. Флоренция сякаш искаше да изтрие доминиканския монах от своята историческа памет. И успяваше да го направи.

Междувременно се вдигна голям шум около новината за третия брак на Лукреция Борджия, сестра на Валентино, чийто не толкова благочестив баща, платил безбожна сума, поискана от Ерколе д’Есте като зестра, я беше дал за жена на наследника на Ерколе – Алфонсо, брат на маркизата на Мантуа, който, рано или късно, щеше да стане херцог на Ферара. По този начин бащата бе осигурил на твърде висока цена мира на север от големите територии, които синът му Чезаре завладяваше с негова подкрепа в Централна Италия – между Адриатическо море и Апенините, от Романя до Марка.

Сестра му, която вече бе станала жителка на Мантуа със съпруг от Ферара, междувременно не се отказваше.

През Страстната седмица тази година във Флоренция дойде един теолог от Ордена на кармелитите, за да изнася проповеди. Това беше главният викарий на Ордена, брат Пиетро да Новелара, довереник на маркизата на Мантуа. Той бе отишъл при Леонардо в базиликата „Сантисима Анунциата“, за да му предаде молбата на Изабела д’Есте да ѝ изпрати друга скица на нейния портрет, защото съпругът ѝ беше подарил незнайно на кого рисунката, която художникът ѝ бе оставил в Мантуа. Освен това маркизата искаше за своето ателие и картина на свободна тема или поне някоя Мадона, по негов избор. В базиликата раболепният свещеник видя да рисуват само Салаи и Болтрафио, докато Леонардо седеше в друга стая и четеше записките си за книгата на Савасорда.

Художникът му показа рисунката „Света Анна“ и тя много се хареса на кармелита, който веднага долови значението и символиката ѝ. Но Леонардо го помоли да предаде на маркизата, че вече не е толкова отдаден на живописта: рисуването сега му костваше неимоверни усилия.

Беше истина. Естествено, не ставаше дума за умора на ръцете. Всичко бе заради метода, който усложняваше всеки процес. Когато например предстоеше да изобрази някой детайл, започваше да прави ново изследване на природата. Трябваше да нарисува ръка в определена поза? Тогава се захващаше да изучава анатомията ѝ: костите, сухожилията, мускулите, вените и артериите, нервите на ръката. Ала всяко наблюдение предизвикваше множество въпроси и от всеки въпрос се раждаше ново изследване. Освен това начинът, по който движеше ръката си, му напомняше за макари и скрипци, човешката машина го навеждаше на мисълта за нови механични устройства. И накрая стигаше до върховния въпрос: душата. Можеш да пресъздадеш изкуствени машини, подобни на механизмите на костите и сухожилията в човешкото тяло, но след това ще съжаляваш, защото тези инструменти не могат да се движат: ако е необходима животинска или човешка енергия, няма голяма полза от тях. Как да вдъхне душа и движение на механизмите, които проектираше?

Понякога отиваше край река Арно, където стоеше с часове и наблюдаваше движенията на водата, вълните, водовъртежите, стремителното бягане между новите обществени перални и руините на старите и вече излезли от употреба тепавици. Опитваше се да си представи консистенцията на дъното по повърхностните движения, да долови наличието на големи подводни маси по възпроизвеждането на мехурите и по очертанията на вълните върху горния слой на реката, както и да предположи къде са потопените под водата канали и пещери по обратното движение на въртопите. Искаше да прочете реката, както се чете книга, и от ръкавите ѝ, от вейките, от плаващите на повърхността предмети, които тя отнасяше към морето, да узнае хилядите истории от вътрешността ѝ.

През лятото на 1502 година до Флоренция достигна новината за въстанието в Арецо, което беше поверено на войските на Пиеро деи Медичи и на Вителоцо Вители от град Кастело, един от най-дръзките капитани на Италия, в съюз не само с потомъка на Медичите, но и с Валентино. Градът бе обзет от тревога. Синът на Лоренцо Великолепни беше пред портите на флорентинските земи, а синът на папата, доколкото можеше да се разбере, го подкрепяше. Нови терзания, нови безпокойства, нови дългове и бъдеще, което се усложняваше.